Самотата на Върха

Днес ми се пише за нещо абстрактно. Цял ден си мислех за това, докато анализирах житейските си събития от януари до сега. Всяко тримесечие  на годината ми е поучително и така вече три години подред. Докато слушах любимия си таро мистик, нещо, което той каза, много ми хареса. Че последните 10 години като жена Скорпион, съм преживяла неща, които хора на по 70 или 80 години не са. И това е безспорен факт. 

Но оцелях и вече почти нищо не може да ме събори нито професионално, нито лично. Просто не искам да си губя времето излишно в обяснения. 

Важен е крайният резултат, а как се стигна до него, ще запазя за себе си. Заинтересованите да ме питат, ще споделя, но аз на никой не пожелавам моя път или пътища в личен, семеен и професионален план, все едно.

Има една интересна мисъл, която всички са чували, но никой не разбира напълно и аз ще се опитам да си я обясня. А това е именно "Lonely onf the top" или преведено "Самотен/Самотна на върха". За някои хора това е осъзнат избор, за други е по вътрешна  само-принуда, защото няма за какво друго или кой друг да се хване.  А когато човек е сам и няма какво да губи, може само да продължава напред докато стигне върха, където се оказва сам, но пък  доволен. 

Характерно е за силно амбициозните хора, които са отдадени изцяло на кариерата. Не ги виня, парите не предават човека и осигуряват спокойствие за сметки и т.н. Да, губи се човешкото отношениe и дори такова поведение, но вече почти никой не се интересува от това. Все пак има ИИ и последни мохикани, които искат да обясняват човешките емоции и да накарат хората да се осъзнаят като се върнат към човешката си природа. И аз съм от тях, затова един познат ми каза: "Луди са тези, които те следват." Е, да, луди, ама щастливи. Кой, както иска да го разбира, не е мой проблем. :)

Вечният въпрос е дали богатите хора са по-щастливи или по-самотни?  Мисля, че са щастливи и самотни, защото имат пари да си купят абсолютно всичко и всеки, а почти никой не ги вижда като хора. Когато вижда другите хора, богатият човек дотолкова е свикнал да го търсят по интереси и заради парите, че отритва абсолютно всяка възможност за душевна близост, за да не го предадат.

Често пъти, най-богатите хора са израснали в най-бедна или не-любвеобилна среда. Не ги виня, времената днес са такива, дори и по себе си мога да потвърдя като се виждам отстрани как понякога се карам на детето, защото не съм получила пари, за да му купя нещо необходимо.  Но все пак, празният джоб е един от най-добрите учители да се ценят парите и труда.

Лично аз не съм нито толкова богата към момента, но за самотата имам какво да напиша, особено сега, след като си издадох стихосбирката "Mori Monologues", а и от преди това, защото винаги съм гледала да си позволявам луксозни неща, когато имам възможност за тях, разбира се, макар че рядко се случваше. 

Но именно тогава видях как масово хората се присламчват към онзи, който изглежда богат, за да му вземат парите или да научат някоя велика тайна как да станат заможни. А някои просто да използват човека за добротата му, защото колкото и да е рядко, има добри хора.

 Всъщност, тайната  на това човек да стане богат е проста: Действа и не се отказва от мечтата си, колкото и да е налудничава. Има ли вяра в тази мечта, се намира и мотивация въпреки множеството препятствия и загуба на близки хора и приятели. 

Това го изпитах от  първа ръка и затова вече не смятам да се обаждам на никой, който не е показал с нещо, че се интересува от мен като човек. В 21 век има множество социални канали за комуникация, които се използват постоянно. Никой не може да ме убеди, че един човек няма 5 свободни минути да се обади или да пише съобщение за около 1 минута на онзи, на когото твърди, че държи.

Някои ще кажат, че са много заети, но това е една явна лъжа, защото или  не виждат смисъл в комуникацията, или просто не ги интересува другият човек дотолкова, че да му отделят цяла една минута! Със сарказъм, разбира се. В това много ме бива - да хапя със саркастични забележки. :)

Ще добавя и една друга моя любима мисъл "Приемете, че на някои хора просто не им пука за вас" и тук е сложно, защото ако е обичан човек или доверен приятел, много боли. Но минава и оставаш до голяма степен сам по пътя си, някои към върха, други без посока. Постепенно от такива ситуации, ти се появяват като невидими крила от забитите ножове в гърба, а и в сърцето. Сърдечните можеш да извадиш, ама за другите е сложно.

Да се върна по абстрактната тема. Всички се възхищават на успешни и богати хора, но никой не пита как се чувстват и какво им е коствало да стигнат до върха. А и често пъти, докато човек не започне да следва мечтите си, се оказва в едно  потискащо обкръжение, на което се раздава много, за да се хареса, забравяйки за личните си желания. Единствената причина за това е, че човек иска да е с другар и обичан. А другари за постоянно почти няма.

В повечето случаи човек остава сам, разбит  и предаден, поради което най-често насочва фокуса си към кариерата и парите. Както направих и аз, защото идва момент, в който толкова много пъти е забиван нож в сърцето или гърба, или са рязани крилата, че човек спира да иска и мисли изобщо да се среща и общува с някого. И постепенно, докато една личност получава нови рани, започва да се затваря и си казва "ами по-добре да съм сам/а и да печеля пари" и така се случва. 

Успешните хора дотолкова са свикнали със самотата, че дори им става приятна, а по пътя към върха, множество пъти са им дърпали и рязали крилата, че се е стигнало до пълно безразличие. Аз не знам кога и дали ще стигна до моя си връх в този живот, но съм сигурна, че към момента предвид заобикалящата ме среда е по-добре да съм сама и е много самотно, но изборът ми е направен вследствие на рани от онези, които считах за близки до сърцето хора. Но им желая само добро.

Така е и с много хора, защото малко са онези, които мислят за чувствата на другите, да не кажа, че изобщо ги няма. А като се появят, към тях се гледа скептично заради предишния опит.

Покрай разочарованията в много житейски сфери, насочих фокуса само към писането и то хем ме лекува, хем откривам нови неща за себе си и хората, с които са ни се преплитали някога пътищата. Именно благодарение на разрушените отношения, аз видях своя си път, моите хора, и да, станах като много други успешни личности, които са избрали самотата на върха и по пътя към него.

На този етап не виждам смисъл да търся причини и контакти с хора, доказали, че не ги интересувам като личност, жена и т.н.  Това е безперспективна и безцелна комуникация.

Да, предизвикателство е да си сам, но вече като гледам, почти всички са така. Разликата е, че едната група хора искат да следват целите си и да постигнат нещо преди да умрат, а другата се е пуснала по течението, мисли негативно и чака да умре без задължително да постигне нещо. Толкова е ясно.

Но все пак вече разбирам самотата на върха и аз отивам натам. Така или иначе, досега така е било, там едва ли ще е по-различно, но пък имам себе си. А за богатство, да, смятам, че ще го постигна, защото имам реални планирани действия за това. Иначе другото е фантазия.

Понеже любовта е ценност, която не съм сигурна, че ще открия вече в този живот, предпочитам да си имам сигурността на парите, която искам да постигна чрез любими мои хобита и интереси.. Лудост или не, това ми дава гориво да живея и да се будя всеки ден - книгите ми, бизнеса с пластири , Зумбата и блоговете. Поне споделям опит, някой може и да го оцени, а ако не, здраве да е.

Добре, че осъзнах най-накрая, че никой няма да ме спаси, а и не иска, защото не го интересува друго освен него си, но желаещи да ме удавят с тях, също има много. А и както бях писала в един от стиховете си в "Mori Monologues" медузите жилят на групи, по сами умират.  

Така е и в човешкия свят. Затова съм си избрала да вървя по пътя си самостоятелно, твърдо, с постоянство и запушени уши да не слушам излишни глупости, тъй като аз се уверих, че мога да постигна абсолютно всичко, което пожелая стига да тръгна към него със стъпки и план.

А и след всичките ми самостоятелни преминавания на най-тъмните моменти от живота ми разбрах, че спокойствието на ума ми е най-важно, а за сърдечното смятам, че емоциите се показват само на онези, които са показали с реални действия, че държат на мен като човек и че ще са до мен, независимо дали съм държавен чиновник или популярна поетеса, например. 

Май се сещам за около 5 такива човека от обкръжението си или май са по-малко, математиката не ми е силна страна, но пък усещанията са. Другите хора ме търсят за интереси, пари, или просто им е скучно. Това поне съм видяла по опита си. Малко хора ме търсят да чуят как съм просто, защото съм част от живота им и държат на мен.

Та, самотата на върха е по-добрият вариант от това да има голямо и фалшиво обкръжение, което за части от секундата се обръща към този, който го води и го бутва от върха без мигване на окото, защото просто е с различно излъчване.

Да си сам на върха и да няма с кого да споделиш радостта си, е болезнено, обаче се свиква. Аз съм щастлива и благодарна, че имам дъщеря, с която мога да споделя успехите си и няколко верни приятели. Друго си е обаче да можеше да празнувам с любим човек, който ме обича постиженията си. И все пак, при идеята, че ще заведа някой до върха и да ме бутне от него е малко плашеща.

Именно затова масово амбициозните и кариерно  ориентирани хора избират самотата и временните неща в личните отношения, защото знаят кой колко струва, купуват го и продължават по пътя си без да се съобразяват с него. Платили са вече и именно това е мрачната страна на успешните хора, тръгнали към върха и са свикнали дотолкова да ги предават, че за тях е нещо нормално.

А дали е добре човек да общува със самотата на върха? Да. Така или иначе, няма истински никой до него и не е имало, докато е стигал до там. Масово се гледат крайните резултати и няма интерес към пътя, който е довел до тях в чисто човешко отношение, защото човещината вече отдавна липсва. 

Хората дотолкова са свикнали да се използват взаимно, че ако се появи някой, който искрено се заинтересува от тях като личност, го убиват с камъните на думите, за да не се минат или да не ги приемат за глупаци. 

Загубих много познати по пътя, който изминах за книгата си с поезия, а други го напуснаха, но сигурно е за добро и им желая щастие. Аз ще си движа напред в самота и ще си стигна върха. Това е. Любовта вече не ме привлича и не вярвам  в нея, ако се продава за пари, време, услуги и т.н.. Някак си ако не е истинска, не искам и да знам за нея, както пеят любимата ми група No More Many More.

Затова пък вървя по пътя си нагоре по един или друг начин. Имам си стихосбирка за довършване, блоговете, Зумбата и пластирите. Тези занимания не топлят с думи, чувства, прегръдки и т.н., Самотни са, но пък верни и ми носят капки щастие, които така и не открих в други сфери от живота си, а го исках със сърце и душа. Сега търся истината единствено в и за себе си.

Така или иначе, вече не общувам с почти никого, не защото не искам, ами просто никой не ми звъни, или се обажда, за да иска услуги или нещо друго за себе си. Та разбирам по-добре самотата на върха, дори я подкрепям, както и хората, стигнали там. 

Поне ще си изживеем пълноценно живота, а това не е малко. Нищо, че ще сме без партньори, семейство в традиционния смисъл на думата и приятели, живее се все някак. 

Хубавото е, че когато човек придобие малко известност и пари, вижда кой стои до него, кой се отдръпва от завист и кой нацяло напуска живота му. А това дава много ясен поглед върху реалната ситуация и обикновено се избира пътя на самотата. 

Поне до момента това съм видяла. Всички се възхищават, клюкарят, коментират, плюят онези, които са дръзнали да направят нещо различно и крачка напред, но никой реално не казва нищо в лицето или не показва с действия, че въпреки всичко, държи на дадения човек и е до него емоционално, морално и физически. 

Казвах си и преди и сега си го повтарям: "Карай си по пътя, живота продължава, всичко тече, потъва, изплува и т.н. Ще го изплачеш, изпишеш и пак ще си сложиш токчетата, грима и роклята да продължиш напред."

Като това се отнася за всяка ситуация, дейност, разочарование, болка, тъга и всеки един човек, минали през живота.

Та това за самотата на върха, тя става близка на сърцето с времето. Интересна тема, може би недостатъчно обстойно я написах днес понеже вече е късно вечерта, но пък винаги има нужда и от такива пропуски, за да си припомня, че все още съм човек, а не робот, който тича по бизнеси и разграфени дейности. 

Но за финал светът е мой и върховете в него също, както и да ги виждам. И самотна да съм, пак ще ги достигна, решено е. Вече нямам нищо за губене и имам само себе си, но пък  ще дам пример за решителност на дъщеря си и как да си постига целите си до върха. Това е ценно умение, защото семейството вече почти не съществува като социална единица, а така много го исках преди време, сега е просто далечен мираж.