Срещата на випуска – спомени, любов и тихо вълнение след 25 години

 

Срещата на випуска – когато миналото се усмихва тихо

Днес прочетох една много хубава новина – моят випуск от Икономическия техникум в гр. Велико Търново, завършил през 2001 година, ще се събере, за да отбележи 25 години от завършването. И някак, без предупреждение, сърцето ми трепна. Не шумно, не драматично, а тихо и топло – така, както само спомените умеят.

Икономическият техникум беше място на първите големи емоции. Там преживях първата си истинска любов, първото ухажване, първите пеперуди в стомаха. Но както често се случва в живота, с новото начало дойде и първата загуба – загубих най-добрата си приятелка. Завист, разстояние, липса на срещи на живо… понякога приятелствата не оцеляват, дори когато са искрени. И това също е урок.

Имам и светли, и трудни спомени от онези години. Помня една госпожа по "Финанси", която ме изпитваше почти всеки час – тогава ми се струваше несправедливо, днес го виждам като каляване. Но помня и други учителки – добри, подкрепящи, вярващи в мен. Те забелязаха любовта ми към поезията, насърчиха ме и ми помогнаха да намеря пътя си към университета. Ходех и на частни уроци по "Счетоводство" – нищо не дойде наготово, но всичко си заслужаваше.

Балът ни се състоя в курорта Албена – танцувахме, пяхме, смяхме се. Носих красиви женски бижута, макар че загубих някои златни накити… но това са просто вещи. Спомените останаха. Тогава, точно на бала, момчето, което харесвах – Тодор – ме покани да се снимаме. В училище ме беше отрязал, а в онази вечер започна да ме ухажва. Аз му отказах. Може би от гордост, може би от самоуважение. Той си намери компания за двете нощи, а аз… аз се почувствах видяна. И това беше достатъчно.

И аз имах своя красив момент – една романтична целувка под звездното небе с момче от Германия. Нищо повече, нищо по-малко. Само миг, който остана чист и светъл в паметта ми. Понякога си мисля, че искам повече романтика в живота си – или поне тя да бъде в хармония с практичността. Зная какво търся: мъж, който е стабилен, зрял, щедър, моногамен, готов за семейство, способен да приеме детето ми и да пожелае още живот заедно. Мъж, който умее да дава грижа – емоционална, житейска, интимна. Защото аз давам много. И вярвам, че заслужавам същото.

Да, бях влюбена в Тодор в училище, но той не беше влюбен в мен. Така беше тогава. На завършването не направих крачка към него – може би трябваше, може би не. Не знам. Животът рядко е симетричен. Помня и Димитър – той ме ухажваше, а аз му отказах. Днес си мисля, че беше подходящ за гадже. Но миналото не се поправя – то се приема.

Сега, години по-късно, се улавям, че се вълнувам дали ще видя Тодор или Димитър на срещата на випуска. Не с очаквания, а с тихо любопитство. Може би нищо няма да се случи. Може би ще срещна някой нов. А може би просто ще се усмихнем и ще си кажем:
„Ех, какви деца бяхме.“

Понякога забравям, че съм на 43 години, самотна майка. Но мечтите нямат възраст. Все още си пожелавам стабилна и сериозна романтична връзка – дълбока, истинска, споделена. Пожелавам си любов, физическо привличане, още една сватба, ново майчинство, топлина, грижа и внимание. И вярвам, че ще дойдат, когато му е времето.

Напоследък ми липсват простите неща. Понякога съм любовна и нетърпелива, друг път търся покой и се опитвам да укротя желанията на сърцето си, защото ми се струват далечни – прегръдките, целувките, държането за ръка. И не ме е срам да го кажа. Романтик съм. И това е част от мен.

Затова гледам към срещата на випуск 2001 с радост, вълнение и отворено сърце, но без очаквания. Само с благодарност за пътя, който съм извървяла, и за хората, които са били част от него. Понякога най-ценното не е това, което предстои, а това, което си спомняме с усмивка.

---

Към срещата

И тръгвам към срещата
с леко нетърпение,
като към писмо,
което не знам какво ще ми каже,
но знам, че е мое.

Миналото ме чака
без упреци,
само с усмивка
и една недоизречена нежност.

А бъдещето
не бързам да питам.
То знае пътя.

Отивам цяла.
Сърцето ми е отворено,
ръцете – спокойни,
а душата – готова
за радост.

Без очаквания.
Само с вяра,
че любовта
винаги намира
жената,
която не се е отказала да я чака.