Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива вечери той се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само в такова време са виждаше тайна надежда за бъдеще, любов и съвършенство. Уви, само в главата му.  Както вдишваше отвара от билки, което правеше всяка вечер, защото го успокояваше, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, в зависимост от противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото обаче изскочи сянка. В този миг мълния разцепи на две небето и пред него се освети женска фигура. Момиче с раздърпана, дори леко скъсана от тръните и храстите рокля и разрошена кестенява коса.  Докато светлината замираше той видя игрива усмивка и палави пламъчета, обгръщащи изцяло два лешника – очите й. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви: - Ти...

И тя си отиде. Както всички край мен си отиват, макар и не завинаги... Мразя разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, получих обаждане - "трябва да се видим задължително". Учудих се, никога не бе ми говорила така.  , че нещо наистина сериозно е станало... Така и беше. Тя заминаваше, разбрах по-късно вечерта като се видяхме, но нищо не бе както обичайно, тя беше различна от момичето, което познавах - малко надменна вече, може би... Имаше основание. Излезнахме по женски, както се казва... Понапихме се, свалихме две гаджета, на които обаче знаехме, че повече няма да чуем или видим, но дойде време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо отново. Поредната, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и далечна. Загубих поредния човек, на когото държах и държа, и тя избяга от живота си. Вече едва ли някога ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш беш...