Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

  Дали ще е добре или пък не? Не зная. Но мисля си, че е добре да построя стена Между себе си и другите, особено мъже, Защото съм в емоционална безнадеждност И иронично, във финансвата също е така. А хората не искат да се товарят С допълнително житейско карго Дори на първо четене да изгарят От страст към мимолетното танго Доскоро вярвах, че имам шанс да се подобря В любовните въпроси и студа Който излъчвам някак си дълбоко Но днес проглеждам с яснота Че целя се май твърде нависоко.  Затова си мисря, че една стена Ще подобри на мен и близките живота. Аз винаги съм си била все така, Живейки в само-избрана самота. Така и свикнах, няма нужда от въпроси В моята разбитост не търся вече суета Да споделям болката си с други, Които си имат достатъчно и без това.  И винаги ще давам мъдрите съвети, Но себе си, едва ли, по-добре да съм Стена. Защото важно е човек да вижда красотата, Не всеки обаче може да се похвали с чудеса.