Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Градът навява мрачни спомени, морето уморено ми шепти: изгубих а и пяната вълните ми, успокоени, стигнаха брега с надеждата да бъдат разпенени.. Не кацат даже чайките с пречупени крила от тежестта на слънцето, погледнато през призмата на изкривени цветни очила. Прохладни вечери закриват залеза, показвайки фалшива нощна красота, изпълнена с опасно морско двуличие.. Горещи нощи на безпаметно проникване в единствената чистичка сълза, потънала в пиянско безразличие. .. Но все пак има малко красота в очите, в ума, възпроизвеждайки от спомена усмивката, смеха.. Запазен е отчасти пламъка, обгърнат в леда..

Всички приказки са с щастлив край, така е и в живота ни ако погледнем през различен ъгъл изникналите ситуации. Те понякога са като нагласени, но не ги виждаме и чувстваме, забързани в търсене на разни пантофки, придружени с принцове или пък на дами докато губим части от доспехите си – брони, щитове и т.н.. Често пъти сред тъмните воали, мистериозни срещи и неопределени посоки се крие всъщност нашата собствена истина за живота. Емоциите, които изживяваме създават нашата опитност и ни предпазват от неправилни отклонения от истинската ни посока, стига да чуем компаса си. Знаем за Пепеляшка и нейната маскировка в нощта на бала. Реално тя е попаднала не на точното място и среда за себе си, но именно затова изтърва пантофката си и принцът я намира, защото нашето съзнание е единственото, което дава ограничения. Известно е и за Спящата красавица /също и Снежанка/, които в различни ситуации и обстоятелства пропадат в бездната на илюзии и очаквания. Благодарение на злощастните си истории оба...

За пореден път няма никой до мен и съм сама в някакъв приказен сън, който всъщност далеч не е приказен, а всъщност е новият стар мой кошмар – да се боря сама за пълна безумица и да имам надежди... смешно е – каква суета.   Жалка картина, различавам я в тъмнина, сякаш някой ден е и е светла нощта. Виждам контури, но ясни очертания на фигура, която се движи винаги съвсем сама в сенките на света от другата страна, която всъщност е фалшива, но истинска.   Виждам камъни, чувам светлини, плувам и давя се в пламъка на вода, когато потъвам, сякаш изплувам отново, за да продължа да гоня изгубената кауза да търся вяра в неистинските познати неща, да бягам от истината, а тя е вечна самота.   Отново виждам очите на жестокостта и приемам нейните истински удари, целящи да ме откажат от комичната суета, да се боря самичка за някакви измислици, а едно нещо ясно е – изгубени са чувствата, нямало ги е никога – нито преди, нито сега...