Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което...

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.  

Гледам в очите ти, виждам трети лица, усещам по ръката ти – с тях е била.. Отвръщам на усмивката ти – за други е тя, слушам обясненията ти – галиш моята суета. Надничам в мислите ти – другаде далеко са... Изгаряш ме с огъня ти – студена е страстта, пиеш от устните ми – изстинала е за мен кръвта.. Къпеш ме в сълзите си – не можеш да скриеш лъжа, прегръщаш ме със силата ти – за други е нежността... Покриваш ме с мечтите си – Стига, върви си сега! Сбогом на красивите илюзии, няма я вече любовта За мен тя умря,погребана дълбоко в твоята душа.

Времето за проглеждане винаги идва. Дали от ежедневните битки, които всички водят или поради липсата на резултати от това, което вършат хората, няма значение. Въпроса е човек да разбере дали едно нещо е "неговото" или не. Това се случва само, когато един индивид е достатъчно наясно със себе си. Това става с четене, разговори и само-наблюдение. Как да сме наясно със себе си?  . Сред множеството ангажименти, различни енергии и дейности, които поглъщат времето ни, загубваме нещо важно. Реалната си преценка за ситуацията. Например: Аз искам да съм успешен и богат писател, който работи в къщи. Това обаче става с ежедневно писане, много познанства и обсъждания с публикуващи компании. Не всеки има времето, нервите и волята да се справи с множеството изисквания на заобикалящите го в живота хора.  Затова е нужна голяма доза инат, огромна подкрепа от близки и не чак толкова хора. А тя обикновено липсва. Затова остава само личността и нейните цели. В повечето случай човек е сам срещу вс...

Виждам подигравката в стъклените ти очи на миналото, гонещо настоящото бъдеще, виждам лъжа, лицемерие, използвачество безумно към невинна, наивна и бедна душа. Не вярвах, че и ти си като тях – другите, с намазани до непознаваемост гримирани лица... Поредната капка на бездънно разочарование и измамена, заблудена от собствена суета... Виждам твоите насмешливи погледи с неизказаното иронично намигане, Самохвалство, на базата на какво е това? Била останала единствено самотата и болката... Така е, но не и в твоята фалшива душа, залъгваща се, че е различна, не в целокупността на дъждове наводняващи, бури, гърмежи и падаща слана върху земята, изсушена до безобразие от думите... А сълзите ти?! Сълзи ли бяха или импровизирана игра с теб в главността на ролята спасител, даващ обичта... Последни думи, комбинирани с безкрайно безразличие и ти ме излъга, а бил ли си изобщо искрен преди това? Съмнявам се, остава чувство унизително за слепваш парченца счупени от розови листа, които дори не...

Знаците на волята /по Тренинг на Робин Шарма/ „Животът ти е благословия на нашият цял свят. Имай смелостта, дързостта и мъдростта да покажеш най-доброто от себе си днес. Ние заслужаваме това от теб.“ Робин Шарма След като стана въпрос за  тренирането  на вродената  воля , сега идва ред да се уточнят знаците, които говорят, че един човек има силна воля: §   Самоконтрол – волята е като мускул в мозъка. Тренирането й се нарича самоконтрол. Хората се раждат с воля, но за да постигнат нещо повече са нужни ежедневни тренировки. §   Избор – колкото повече избори за тривиални, битови неща се правят, толкова по-малко воля остава за наистина важните неща за индивида. §   Време – времето за правене на избор е между 2-5 секунди като не е нужно да се мисли твърде много за ежедневните, рутинни действия. Има три превъзходни метода на лечение, така да се каже, когато човек е позагубил волята си, а те са: §   Медитация по 1 час дневно – тя спома...

Живял един човек. Той обичал да събира скрап и метални отпадъци, с които създавал роботи. Бил много самотен и понеже живеел отдалечено, нямало много хора покрай него и намирал утеха в творенията си. Те го наричали свой "татко", защото това била думата, въведена в платките им. Малкото пътници, които идвали и минавали покрай къщата му , не го виждали или просто го отминавали, все едно го няма. С времето, човекът започнал да вижда същността на невиждащите го посетители и много плакал. Защото, това, което наблюдавал, били същества, които изглеждали като сиви банкноти, дори по-механични от металните му създания, които той наричал "деца". Минали много години и човека се споминал сам, сред роботите си. Някои от тях спрели да работят, защото нямало кой да смазва частите им и да  поддържа платките в телата им. Някои обаче решили да излязат от къщата. Единият тръгнал в една планина в далечината, другият към морето, което знаел, че е  под нея. Двата робота избрали разл...

Здравейте и Честита Нова Година 2018! От дълго време не съм писала в блога си по ред причини, като най-основната беше разочарование и нежелание за това.  Така или иначе, всичко приключва в даден момент, за да постави началото на нов житейски период. Искам да пожелая на всички, които са ме чели и четат все още една Успешна Година! Под успешна, разбирам превръщането в по-добър човек към себе си и другите Поставянето на цели в началото на годината е масово явление, но нека тези цели да са постижими, като под постижими, разбирам такива, свързани с даване на срок, правене на стъпки и реални действия.  За мен лично 2017 не беше добра година, но пък беше поучителна и то много... 1. Имах желанието да смъкна 5 кг, но качих толкова през 2017. 2. Имах желанието да си намеря ново професионално поприще, уви, неуспешно. 3. Да редактирам и преиздам книгите си, уви, неуспешно поради мързел и други подобни причини. 4. В края на годината правих ремонт, още стоя без мебели. 5. И парите...

Докато навън вали ситен дъжд и зимата наближава с тихи стъпки, аз стоя с мълчаливо сърце и спящо бебе в дома на родителите си. Мисля си за нещата от живота. Моят. Той няма общо нито с книги, нито с филми. А бих искала да живея другояче. Истински. Смислено. С чувства.  Но днес, докато водните капки чукат прозореца, а перлени сълзи ту пълнят очите ми, ту спират, стоя и си мисля „Как стигнах до тук?“. Дори не бих казала, че съм на дъното, а в някаква дупка от преплетени плевели и вехнещи цветове, които като че ли ежедневно порастват по-големи и ме обездвижват. До безразличие.   Не съм сигурна, че имам големи постижения, освен общоприетите – висше образование, „сигурна“ работа в държавна институция, бебче и ужким „човек до себе си“.  Всичко това обаче винаги е било на заден план сред приоритетите ми. Имах други желания, от който най-главното е да живея извън България, към която, честно казано изпитвам неприязън.  Обичам Австрия, но някак си тази обич се разпиля из п...

Тяхната история започна мигновено, както и завърши. Като два призрака, унищожени чрез останките в гробовете си нощем.   Сомбре си беше женкар. Нито една жена не се задържаше при него за повече от две вечери и то ако не е трезвен. Една нощ – колкото, толкова.   Вивиан имаше опит с дългите връзки.  Както и с разделите след тях, които изживяваше по различен начин. Нямаше месец, откакто се разделиха с бившия й. След една година заедно. Той предпочете приятелите си пред нейното присъствие и й би шута без да се замисли. Тя беше уязвима и разстроена. Сомбре, въпреки пиянството си, имаше сериозни познанства. Те му осигуряваха висш пост на работното място. Вивиан представляваше част от екипа му, от десет човека. Наближаваше края на годината и съответно дългоочаквания банкет. Много храна, алкохол и безумия. Вивиан искаше да се напие.   Колективът реши събитието да се проведе извън родния град на всички работници. Банкет на хижа, с много пиене. Повечето колеги имаха ле...