Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Закърпвах части от себе си, кръпка по кръпка, да стана цялата идеална за тебе, реална жена, но ти не ме разбра и такава не ме пожела... А имахме мнима връзка, илюзия моя бе това... Обичам те, борих се, че дори и сега... когато не виждам даже и смисъла... Защо го правя – исках те, искам те, да сме заедно винаги, във вечността... Не вярвах в нея, повярвах заради дума една, изказана от теб, ти искаше... оптимистка... но уви, явно не се доказах пред тебе така... исках да приемеш индивидуална жена... И среща ме утрото със студ, мокрота. Лежа на леглото с възглавницата сама... Поздравява ме отвън с капки дъжда, пълнещи останалата в мен празнота... Зашита от кръпки безбройни досега, с конците на болезнена самота и иглата без отвор, само с една страна... Свърши макарата на моята душа... умря...

Днес отново съм по дънки с щриха на размисли. Доста скъсани от поредни разочарования. Които ме направиха по-силна и наясно със себе си. Осъзнах неща, които из кристализираха след среща с позабравени хора. Благодарна съм. Видях плам в очите им, които ми показа ясно, че дълго време съм се скитала по места, които не са моите и дълбини, в които нямам желание да плувам. Нито ги усещам, нито се виждам в тях като част от пъзела на живота си. Превърнах се в пътешественик, който вървеше без посока. В търсене на себе си някъде, където няма как да си освободи лично пространство. Съвсем сърдечно и съзнателно го признавам пред себе си. Без грам разкаяние, защото това даде нова опитност. Намерих парченца за изграждане на пирамида от ситуации, действия и постижения, които да обогатят душата ми и да ме върнат към центъра й. Често пъти се случва да се пътува безцелно и неопределено, за да се види човек ясно отстрани и някак си обективно, за да не се търси там, където няма как да се намери, за...

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките. Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си ?   В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени. Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата.  Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.

Валери често мечтаеше през деня. Затова и хората я мислеха за разсеяна. Нея това не я интересуваше. Тя имаше конкретна визия за живота си, която подхранваше всеки ден с позитивни мисли и малки действия. Жената ги насочваше към себе си и винаги й се случваха интересни, приятни и малко поучителни неща. Защото ги привличаше. Валери често си представяше, че има дълга, готическа рокля от дантела, тюл и кадифе, които падаха тежко и се развяваха ефирно от вятъра. В главата й. Тя действително получи такава като подарък. Чистата вяра в желаното нещо го превръща в истина. Така или иначе, жената не обличаше тази рокля две години. Пазеше я за подходящи случаи. Тя не осъзнаваше, че всеки един момент е специален докато не почувства своята вътрешна трансформация, макар и породена от драматични събития в живота й. Уроци за мъдрости. В реалността Валери ходеше на семинари за развитие на личността си, което я обогатяваше. Тя предпочиташе да живее в свой личен свят, който пренасяше и в живота с...

Хората се променят.   Докато станат някак странни и различни в очите на близките, но не и за себе си. Чувстват се   неприети от тях и сякаш фалшиви. Те се разделят с другите заобикалящи.  Понякога остават самотни, макар че си дават вид на силни личности. Защото се чувстват неистински. И някак непълни. Но по този начин намират себе си.  Често се случва сред всички различни маски и да загубят своята идентичност. От страх. Или натиск от страна на стадото в общественото съзнание. И илюзия за принадлежност към група. Някои личности спират да вярват в себе си и да се борят за мечтите си. Учудват се, когато някой им споделя, че се цени, постига успехи и ги празнува със себе си. Това събужда възхищение и доза завист, която може да погуби всички, които се задълбочат в нея . Валери стоеше в едно кафене и разсъждаваше по тези въпроси. Тя се чувстваше излъгана и ограничена от определен човек. Пиеше си бавно кафето. Всъщност жената сама беше   влязла в този капан на ...

Посветено на екипа ни „Същности” Есенен ден. В първите дни на октомври. Същото заведение. Лека носталгия. Изпълнена със спомени за минали случки.  Дори музиката в заведението напомняше за отминалите дни и вечери на срещи със сродни души. С кодово име „същности”. Романтично. Те се забавляваха заедно и се смееха много. За изцеление. На душите си и преоткриване на себе си. В своята същност. Лекият полъх на вятъра от морето изричаше дните и миговете, когато те бяха  заедно.  А сега всеки смело вървеше по пътя си. Свой собствен, почти без допирни точки. Хората имаха сложни междуличностни отношения, но сред тях цареше специфична близост и разбирателство. Пораждаха я преживяванията заедно. Сега доста рядко се виждаха. Толкова близки и така далечни в същото време. Валери си спомняше ясно лицето на всеки един човек с неговата уникална усмивка. Те не искаха нищо от нея, нито пък тя от тях, когато се срещнеха случайно или не, заедно. Жената пазеше общата снимка в хуб...

Момичето бързаше нетърпеливо към мястото, където стартираше концерта на една стара, но любима нейна група. Тя чакаше отдавна този ден, пълна с вяра за грандиозен спектакъл. Така и стана. Всичко, в което се вярва, се превръща в реалност. Прожектори. Изкуствена светлина. Бял костюм. Жица от стон на китара. Емоции. Самота в очите и гласът му. Но красива някак по своему. Един музикант винаги прави шоу, но дали то отразява неговия живот? Едва ли или вероятно донякъде. Той не спира да го пресъздава на сцената. Самотата пропива всяка една нота и тон в гласа на изпълнителя. Цял живот той обикаля по пътища и концерти, среща любими, които забравя с тялото си, но не и в песните си. Именно те показват смисъла, опита и същинската душа на артиста. Има много фалш и драма в представленията на живота на музиканта. Той дарява радост на публиката, а вътрешно плаче и крещи от болезненост. На чувствата. Валери го усещаше по същия начин. Такава е идеята. „Колко типично!” си мислеше тя и с блужд...

Времето минаваше. Лейла не спираше дори след година да мисли за този човек. Тя знаеше, че не е негов тип жена. Въпреки това, го харесваше много. Те се срещаха понякога, за по кафе с общи познати. В същото време жената живееше с друг човек. Тя не обичаше да говори за това. Дълго време Лейла и Чърчил не поддържаха връзка, но в един момент установиха чрез Интернет, че и двамата пишат стихове и кратки разкази.  Това поднови комуникацията между тях. Те често си пишеха, но не се чуваха. В един момент Лейла се престраши да се обади на Чърчил. Желанието й за това се появи внезапно и непредвидено. Сърцето й туптеше забързано само при мисълта за Чърчил. Докато гледаше партньора си, с който вече дори не си говореха и не смееше да си тръгне от него, мислеше почти постоянно за другия мъж в живота си. Те продължаваха да си пишат. Един ден Чърчил звънна по мобилния й телефон, покани я на по кафе. На срещата, която уж трябваше да е приятелска, той я държеше за ръка и я гледаше влюбен...

Според тълковния речник „мохикан” в преносен смисъл е последен защитник на кауза. В случая благородна. Не само на думи. Напротив, „неразумните” мохикани градят отношения и извършват действия в посока за подкрепа на другите. Без конкретни изисквания или пък очаквания. Рядко срещани люде. Тъй като настоящето време е изпълнено с „разумни индивиди”, които гледат да са „от полза” преди всичко за себе си, дори и в общуването си, останаха едни самотни представители на доброто племе, които изглеждат някак наивни и леко луди. Те искат да подкрепят хората заради тях самите. Мохиканите уважават чуждите мечти и приемат нещата такива, каквито са. Те обаче са единици и не се замислят твърде за лични ползи. Познавам няколко „неразумни” мохикани, които не търсят контакти само за ползите си, а защото наистина ценят личността на другите и я приемат безусловно. Такава, каквато е. С всички добри и лоши страни, в своята цялост. Самите мохикани се приемат също по този начин, в своята пълнота и човеш...

Има дни, когато макар че пече слънце, все едно вали. Мрачни по своему, както душата пред трудностите на пътя си. Чадъра на маските пада и болезнени лъчи изгарят  уж зараснала рана. А тя се отваря. От минали думи и не - срещнати личности.  Мечтания. Все още несбъднати. Тогава човек се пита какво се е случило и как се е стигнало до настоящето. С тегоба.  Липса на действия. И крайна отпуснатост, съкрушена от претовареност на поети чужди отговорности. Личният избор. Дъждът се набива ситничко. Като онези малки капки, които пропиват в палтата на случките, заедно с техните кръпки и мокрят, а уж са изсъхнали. В гонитбата с позитивните мисли , понякога човек се дави и забравя. Автентичността все пак за да е истинска е нужна и болка. Дори и в изящност. Настояща реалност. И мълчалива умора. От самостоятелно мислене. Без подкрепа. Нито пък нейното търсене. Сред всички планирани дейности се появяват и изненадващи сбирки. По двойки, явно все още влюбени. Тогава се правя...

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво.  Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота. В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него.  Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава. Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях. Сърцето й казваше, че не е така, но логичността...