Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Концентрирала поглед върху документацията Тамара дори не чу почукването по вратата на кабинета й, което се оказа доста настойчиво. Когато тя вдигна очите си от написаното, дишането на един от слугите й нарушаваше тишината в стаята.  Той притеснено се прокашля и се поклони дълбоко. Дамата отправи обвинителен кос поглед, в който обаче се прочете любопитство какво толкова важно имаше, че слугата да се осмели да влезе без нейно съгласие. -Извинете неучтивостта ми, милейди, но нося важна пратка за вас от човек, който ме помоли въпреки негативното отношение, което ще събуди моята настойчивост, на всяка цена да предам посланието му– извинително каза младежа, след което още по-дълбоко се поклони пред нея. -Явно наистина това, което имаш да ми предаваш е много важно, щом нарушаваш спокойствието в личните ми покои – обвинително каза Тамара – Но добре, след като е така спешно, предай, каквото трябва. Прощавам ти проявата не неуважение, но се надявам да не се повтаря. Младият слуга плахо п...

Вивиан Лий потропваше леко с токчетата си докато вървеше към любимото си кафене. Тя седна на масата и си поръча обичайното – дълго кафе с шоколадова торта.  Жената искаше да се наслади на момента от крайно ограниченото си лично време. Това беше храна за душата й, която стоеше разнищена като недоизплетена сламена кошница.   Вивиан Лий мина през много неща в последните месеци – от бременност до раждане на дете и разваляне на взаимоотношения с много хора.  Стресът й се трупаше ежедневно докато тя не реши да стопира това, в което се превръщаше – сенчеста фигура без лъч светлина в живота си.  Това беше така погрешно и ненужно и тя го знаеше. Именно за това пожела да премахне тази пагубна и фалшива изгубеност от живота си, създадена от нея самата.   На свободното място срещу нея се изкачи постепенно една охранена улична котка – в бяло и черно, с дълги мустаци и пухкава опашка, която търсеше слънчево място да се припича. Уви, единственото такова се намираше именно ...

И така, момиче, казваш, че искаш да живееш в търсенето на истинската любов – попита Агофелту с ехидна усмивка, докато фините му пръсти белеха гроздовото зърно в ръцете му. - Да, защото без нея няма смисъл в живота ми – току що дошла в съзнание, отвърна с тих глас Димб Рант O’Ер. - Изслушах внимателно цялото ти бълнуване. Често споменаваше някой си.. Санкир.. Интересно.. И търсиш истинската любов? – Агофелту се разсмя с ледения си плътен глас, докато поднасяше гроздовото зърно към изкусителните си устни. - Защо ме извади от езерото, като можеше просто да си продължиш по пътя? – въпроса се изплъзна леко и тихо изпод езика на Димб. Мина около минута. Мъжът пред нея погледна със студените си прозрачни ириси момичето без да изразява никакви чувства. - Беше ми скучно и исках да се позабавлявам. Вие, Хората, сте интересни и някак забавни същества. Все сте тъжни,гневни, недоволни и бленувате за неща, които всъщност ги няма, не и във формата, която си фантазирате. – Та, какво бълнуваше? – ...

- Обичаш ли приказки? – Попита Валери своя събеседник. - Да, че кой не ги обича? – отвърна Сейбър, който по принцип мълчеше и слушаше без да изказва мнение, освен ако не го питаха . Той често гледаше с тъмните си очи някъде извън хоризонта, без да дава знак, че изобщо присъства физически в настоящия разговор. - Е, значи ще ти разкажа една приказка, която вярвам, ще разбереш правилно и ще чуеш, не само ще слушаш. Има разлика между това да се слуша и това реално да се чува какво се говори, както и да се разбира правилно.  Доста хора не желаят да разберат думите и чувствата, които се влагат в тях. Или пък просто се правят, че са наясно и са целите в слух. Имало едно време.. Не, всъщност времето е все още сега, непроменено към днешна дата, пълно със спомени от изминалите години.   Живеели две момичета, на разстояние точно десет минути една от друга, учили заедно, водели се най-добри приятелки. Споделяли всичко, или поне едната така си мисле...

Няколко дни си припомнях случки и хора, които в мое присъствие и не само заявяваха, че са вършели сами нещата при положение, че не е точно така...Но това си е тяхно мислене, не ги обвинявам. В този ред на мисли реших, че наистина е крайно време да кажа „Достатъчно“, което е трудно предвид факта, че съм свикнала винаги да съм внимателна, уважителна и да давам колкото мога подкрепа. Смятам, че това мислене е погрешно, защото нито подкрепата е искана, нито вниманието и уважението оценени. Дори на пръв поглед неприятно, абсолютното игнориране е полезно донякъде за съхранението на личността.  Макар че е по-добре да се казват нещата такива, каквито са в очите на този, който трябва. Човек обаче поради неказването на „Достатъчно“ на себе си, често пъти му идва в повече и му става наистина некомфортно, безинтересно и безсмислено да говори изобщо за миналите ситуации.   Обаче остава усещането, така висящо на недоизказани думи. Но това не значи, че човек е лош, напротив, че отст...

Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Шон се возеше в автобуса. Извади мобилния си телефон и се обади на Марк. „Познаваш ли бракоразводни адвокати?“ – гласът му звучеше твърдо. От този момент нататък той разказа своята житейска история. Болката, самотата, неразбирането и дълбокото разочарование се усещаха от всички слушатели по неволя в превозното средство. Четиринадесет години брак сякаш умираха изпод думите и променливия му тембър. Обвинения, прозрения и вътрешна борба пропиваха цялата му изповед. „Работех много. Не й обръщах внимание и в един момент тя спря да ми споделя. Колкото повече отивах към нея, Ванеса се отдалечаваше.   Смених работното си място заради нея. Тя постоянно ми вдигаше скандали, че закъсянявам и ме обвиняваше , че имам любовница. Друга жена не съм поглеждал за това време, обожавах я.. А тя криеше от мен много неща и започна да излиза с друг“ Сълзите напираха в очите на Шон, докато разказваше. Опитваше се да запази самообладание. Прескачаше от твърдост в тъга и страдание до желание за вла...

Наскоро пих кафе в непознато заведение, понеже често ги обикалям сама, за да прекарам ценно време със себе си. Няма как някой да запълни личната празнота в сърцето.  Стоях и си мислех "Къде отидоха всички цели и вяра за доброто?", "Дали пролетната умора не ги завлече в своя постоянен и безкраен водовъртеж?" и други подобни въпроси..Не намерих отговори в ума си, сърцето мълчеше... Стоях и гледах няколко котки на заведението и кучета по плажа, които видимо бяха щастливи.. Само защото са живи и могат да тичат. Те, за разлика от хората, не слагат маски и се наслаждават на съществуването си.. Радват се, че просто са живи.  Така или иначе ми се изясни въпроса "Докога ще нося маската на някой друг, умело прикрита в собствента?"... Докато не предприема действия в моята лична и уникална, малка посока към дребни неща от живота и в последствие по-големи... Често имам сънища, кои като видения, кои като преживяни житейски ситуации с украса и те са също част от так...

„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.”  Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше? Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това. Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му. Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик.  Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, мак...