Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

И тя си отиде,  както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира.  Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата.  Времето  за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия, за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде -  в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми.  Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време.  Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм.  Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат ...

Спомените се отвяваха от вятъра така, както купчината листа танцуваха, повдигнати от него – бавно и страстно. Устните на момчето докосваха нежното матово чело, докато ръцете отмятаха игривите къдрави кичури, закриващи чистото лице на момичето. Той усещаше топлинта на още неоформеното женско тяло, което често пъти търсеше утеха на неговото силно юношеско рамо, плачейки заради неправдите в детския живот. Никабел Диякфари стоеше на кея и се взираше в спрелите кораби. Морският бриз галеше с милувката си лицето на самотния мъж с леко набола брада и тъжен поглед, който се отдалечаваше отвъд хоризонта пред него. Той запали лулата си и очите му се изпълниха със сълзи , докато стискаше със свободната си ръка грижливо пазения медальон на врата му. Сантименталността, която прояви обаче се замени след няколко секунди от безразлична и студена празнота. С нея даряваше всички минаващи, осмелили се да го погледнат. Той мразеше хората, всъщност няколко от тях, но за Никабел всички бя...

Танцуват прашинки във сърцето ми, завихрени от пориви, понесени от спомени, покрили с плащ от ярост окаяните дни на настоящето... Музиката се лееше така, както струя кръв, изтичаща вследствие на гладко, чисто и тънко порязване от току-що заточено острие. Лукреция стоеше грациозно върху позлатения стол, кръстосала отегчено краката си и отпиваше бавно от чашата червено вино. Развъртя леко между пръстите си оформеното парче кристал и видя за пореден път, че отражението й го нямаше. Кървавите пламъчета на очите й играеха палаво ту по повърхността на чашата, ту се насочваха изпод дългите красиви мигли към студеното като на статуя лице на граф Ашелон де ла Винхазър. Крещят неистовите мигове на вътрешно прозрение ,  че само шепи думи през пръстите изтичат и времето - и то изтича в поредния напразен опит за величие. Очите му, както винаги бяха празни и изглеждаха като големи кафяви дупки, в които нямаше никакъв живот. Той пушеше лулата си бавно и със същото отегчение кръстоса краката...