Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива вечери той се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само в такова време са виждаше тайна надежда за бъдеще, любов и съвършенство. Уви, само в главата му.  Както вдишваше отвара от билки, което правеше всяка вечер, защото го успокояваше, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, в зависимост от противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото обаче изскочи сянка. В този миг мълния разцепи на две небето и пред него се освети женска фигура. Момиче с раздърпана, дори леко скъсана от тръните и храстите рокля и разрошена кестенява коса.  Докато светлината замираше той видя игрива усмивка и палави пламъчета, обгръщащи изцяло два лешника – очите й. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви: - Ти...

И тя си отиде. Както всички край мен си отиват, макар и не завинаги... Мразя разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, получих обаждане - "трябва да се видим задължително". Учудих се, никога не бе ми говорила така.  , че нещо наистина сериозно е станало... Така и беше. Тя заминаваше, разбрах по-късно вечерта като се видяхме, но нищо не бе както обичайно, тя беше различна от момичето, което познавах - малко надменна вече, може би... Имаше основание. Излезнахме по женски, както се казва... Понапихме се, свалихме две гаджета, на които обаче знаехме, че повече няма да чуем или видим, но дойде време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо отново. Поредната, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и далечна. Загубих поредния човек, на когото държах и държа, и тя избяга от живота си. Вече едва ли някога ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш беш...

Фирифула' Дот разсъждаваше върху думите, написани от покойната му съпруга Изаара Д'Аар, която неимоверно обичаше и до днес. Магът определено не й обръщаше внимание приживе заради заниманията си и тренингите на новите хора, за което горчиво съжаляваше вече от 56 години. при смърта й, тя му повери дневника, който си водеше от съвсем малка.  Шийла мълчаливо страдаше, но винаги се усмихваше в кратките мигове, когато тя и Фирифуля бяха заедно.Той вярваше, че тя бди над него. Думите, който разнищваше от също  56 години бяха следните: "Какво е самотата? Има много определения. Строго индивидуални. Има и много мнения, аз също ще ти споделя моето, Дневниче. За мен това е чувство - синоним на неудовлетвореност, несигурност, неувереност в себе си и страх от разговор с душата си. За това и се чувствам сама, с Фирифула и постоянно самотна. Не, че на практика не съм. Когато двама човека живеят заедно, в повечето случаи живеят сами за себе си и другият е просто един човек, с когото жив...

Тази сутрин се събудих с чувство на безпосочност. Вероятно съм пропуснала някоя отбивка по пътя си, който забравих. Изгубена някъде в спомените, посоката ми заспа.  Кръстопътят е мъгляв и нерегулиран. Мечтите се покриха със сланата на времето, а по пътищата към тях израстнаха тръни.  Светлината на надеждата се скри и се превърна в непрогледна тъма , придружена с безкрайно лутане в еднообразен кръг. Единственият спомен за посоката остана Символа, създаден от множество битки. Те се обединиха и превърнаха в голям индигов камък - Душата. Само тя може да посочи новия път или да помогне за изминаване на познатия стар със свидетелство за необитаемост. Прегръдката на дланите е тъй нежна, убийствено-красива в сигурността.. Изпуснах нишката , следата ми изчезна в утехата за собствената ми съдба.. Пътят е без - посочен или поне така изглежда. Истината обаче е една - човек е жив само, когато се бори и умее да избегне сивата скука, до която се стига във всеки един момент. Бо...

Сърцето е като раздърпана кошница, пробита от иглите на болка и разочарование. Сълзите изтичат през множеството пролуки. Скелетът на кошницата също е мокър - подгизнал от умора и причинил мухъл на чувствата.  До днес си стои непочистен. Чувствата са специфични плетеници, създадени от хубави и лоши мигове, които се подклаждат от огъня на силни изживявания, чиято прегръдка изцяло обгръща сърцето. Понякога кошницата не може да се доплете, защото скелета й е нестабилен или пречупен. Тогава се започва на чисто - с нова плетка от мигове. Тя свършва с поредните пробиви на лоши емоции и се започва отново.. Кръговрата е пълен, непроменен и безкраен. Често пъти умората от борбата спира плетеницата, но точно тогава се намесва сърцето. Вариантите са различни - укрепване на импровизираните стени на кошницата; ново раздърпване или забравена сивота, която води до дъното. Това е въпрос на личен избор, който може да е грешен или правилен в зависимост дали човек живее за себе си или за другите...