Безпосочност

Тази сутрин се събудих с чувство на безпосочност. Вероятно съм пропуснала някоя отбивка по пътя си, който забравих. Изгубена някъде в спомените, посоката ми заспа. 

Кръстопътят е мъгляв и нерегулиран. Мечтите се покриха със сланата на времето, а по пътищата към тях израстнаха тръни. 

Светлината на надеждата се скри и се превърна в непрогледна тъма , придружена с безкрайно лутане в еднообразен кръг. Единственият спомен за посоката остана Символа, създаден от множество битки. Те се обединиха и превърнаха в голям индигов камък - Душата. Само тя може да посочи новия път или да помогне за изминаване на познатия стар със свидетелство за необитаемост.

Прегръдката на дланите е тъй нежна,

убийствено-красива в сигурността..

Изпуснах нишката , следата ми изчезна

в утехата за собствената ми съдба..

Пътят е без - посочен или поне така изглежда.

Истината обаче е една - човек е жив само, когато се бори и умее да избегне сивата скука, до която се стига във всеки един момент. Борбата дава сила за живот и следване на избраният, дори и неправилен път. Дори в ситуация на безпосочност винаги има посока.