Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

- Брат, искам нещо да ти споделя. Хем и пътя по-бързо да мине, че до 05.00 сутринта има още 3 часа. – подаде Джо една чаша с вече стара вода от забравеното под седалката шише на спътника си. - Тц, малко ме плашиш, брат, обикновено не говориш много, ама давай направо, сигурно има нещо, което ти тежи на душата. – отвърна Рико, взимайки подадената чаша. – Ама че горчи, това май не е добър знак или така съм чувал. Явно е от топлината и миналото време, но те слушам. Джо се изкашля бавно и започна с нотка на напрежение да разказва, докато се возеше в автобуса на приятеля си, докато пътуваха към далечно населено място. „Имаше една госпожа – учителка, която живееше в съседното село до моето. Тя преподаваше в СОУ и се казваше Пени Пинк. Дамата винаги изглеждаше безупречно, отнасяше се уважително към учениците, техните родители и роднини. За нея всички говореха, че е самото олицетворение на морал и би била прекрасна съпруга. Но уви, госпожица Пинк си оставаше неомъжена години наред, сменяйки ...

Дълго време си мислих, че искам годежен пръстен, когато се сетих, че мога да си създам собствен. Понеже се лутах в дебрите на измислици, вярвайки на хора, които са просто добри оратори с лъжите си, открих нови занимания.  Гордея се със своя нов пръстен от червено фолио. Той ми напомня за Сатурн с неговите кръгове, определили края на земята, такава, каквато я познавах, отчасти. Сега вече унищожена от всякъде - духовно, емоционално и даже финансово, но не са мои тези световни въпроси, защото е важно да се погрижа за себе си някъде из кръчмите на Ирландия. С типичната ми съзидателна, писателска лудост, станахме спътници за вечността в съюз, сключен с пръстен от червено фолио. Поне докато се изгуби сред нотките на сарказма ми или някъде по пътя с колата. А какво за годежите?  Тях ги има по книгите и във филмовата индустрия. В реалните движения на различните видове фолиа няма никой, който да иска годежното мероприятие освен в пиянско или друг вид опиянение. Такава е човешката...

По повод кратките жанрове, ще посоча днес един друг мой любим. На английски е " flash fiction " или в превод "светкавична история". Тя е до 1000 символа. Затова пък казва много неща кратко и ясно. Даже наскоро участвах с една такава в международен конкурс, но все още няма резултати. Съдиите искаха до 300 думи максимум. Беше интересно за мен да я сътворя. Както знаете, писала съм почти всякакви жанрове, но някак си днес се развълнувах от отдавнашната си любима група Blutengel , която слушах в доста мрачни за мен времена. Сега имам някои подобни такива, разбира се временни, но пък предпочитам да насоча негативното към нещо смислено като история. Все пак болката и яда винаги създават нещо красиво като творение. Понеже не ми се обяснява защо и какво се е случило или съм преживяла, минавам на темата. *** Деца на Звездите Валери се разхождаше по мрачните улици вечерта със слънчеви очила. Никой не й обръщаше внимание, както обичайно се случва в големите градове. Дори няко...

Достатъчно звънях на хората. Получих нужната ми яснота. Мълчанието каза всичко за другата страна. Достатъчно звънях на хората. Не ми се иска да се боря с китайската стена. За миг протегнах плахо своята крехка ръка. Достатъчно звънях на хората. Получих нужната ми яснота. Триолет поезията ме изумява все повече и повече заедно с бард стил в поезията , за който писах. Наскоро четох стиховете на моя позната, които намирам за много леки за четене, обрани от емоции, но пък показващи ги ясно. Затова и триолет поезията ми стана любима. Всичко се изписва точно, кратко и ясно.  Моят стил на писане е емоционален и дълбок, но не всеки търси дълбочина, както ми каза лятото моя художник с къна. Но наистина няма смисъл да звъня по телефоните на хората, които с ми показали, че не съм им важна. Все пак има и такива, които ме ценят и го показват постоянно. С тях има смисъл да контактувам, другите са ми ясни.  Да не ти звънят или пиша означава, че не те искат в живота си. Няма смисъл от залъгване...

Днешният пост е нещо, което правя за пръв път на блог си и намирам за интересно - сътрудничество с друг писател и това е вълнуващо. Досега съм правила такива само с поети. Жанрът ни трябваше да бъде басня, но прилича повече на притча. . Както и да го определя, наистина е нещо уникално. А сътрудникът и по-скоро мой редактор се казва Димитър Радославов  и се запознахме в LinkeiIn . Веднага се сближихме чрез този общ словесен проект и се получи нещо красиво.   Благодарна съм на Димитър, че ми даде такава интересна идея за писане, защото то, така или иначе тече в моите вени от време оно за мен.  Това е нещо като лудост, която аз понякога наричам "мисия на живота си" да докосвам човешките сърца, като ги карам да мислят или видят от друг ъгъл нещата през точните думи или поне настроения или чувства.  Творците винаги се надушват в добрия смисъл на думата. :) А сега по същество за това прекрасно общо творение. ***** В гората, край водното поречие, далеч от човешката суе...