Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

 Последните седмици като за финал на 2025 са ми като последни поучения за всичко онова, което преживях, научих и осъществих. Някак ми беше динамично, но една идея по-спокойно. Най-важното, което научих е да имам прост живот и спокойствието да се наспивам достатъчно. Постигнах доста неща, изживях още повече и разбрах, че всъщност наистина всичко започва от чувството за лична сигурност - здрави нерви, да си имаш собствен дом и финансова стабилност, колкото да си покриваш ежемесечните разходи.  Това е, вече нямам грандиозни мечти, защото ги осъществих, за да видя, че всяка слава трае точно четиринадесет дни, после те забравят и сметките удрят сериозно. Доста трансформираща ми беше 2025. Честно казано, искам да приключи по-скоро. Най- ценното умение, което научих е "ще се решава в движение". Винаги съм била човек по плановете и организацията, перфектна съм там, но сега вече искам да се наспя и да си стоя спокойно в къщи без да бързам за никъде. Не виждам и смисъл. Бързането ми е ...

Имах аквариумна риба, вид телескоп-пеперуда . Беше ми любима и я кръстих Бисквитка. Днес я намерих мъртва под филтъра и много плаках. Тя живя около 3 месеца с мен и беше като една малка, шарена част от моята домашна вселена, понеже обичам да си стоя у дома и да си гледам рибите в аквариума, защото те ме успокояват. Детето се събуди, казах й за рибката, прегърнахме се и поплакахме малко. Знам, че с домашните любимци се получава емоционална обвързаност, но все пак и те имат душа, и присъствие в житието. Бисквитка беше любопитна риба и често пъти като гледах аквариума, тя също ме гледаше. Чувствах я някак близка и беше красива. Още ми е тъжно за нея, но и тя ме наведе над мислите за преходността на живота. Малко е като житейския аквариум, пълен с различни хора, които на винаги се разбират, но пък са с характер. Най-странното е, че хората не ценят живота си докато са живи, а започват да го правят, когато усетят, че смъртта наближава. А през другото време са в красиво и празно житие в пове...

Eдин ден през ноември отидох в турската закусвалня в Бургас, където живея към момента. Днешната дата ми е нещо като паметна, защото пих турско кафе, хапнах гюзлеме и  отпразнувах със себе си свободата си от прекратяването на отдавна застинали и натежали взаимоотношения. Сега в душата ми има лекота и истински се насладих на кафето си без да бързам , докато гледах галериите на отсрещния тротоар. Като цяло, обичам турската кухня и въобще Турция. Винаги като ходя там, се пречиствам душевно и взимам важни решения. Скоро пак ще посетя тази страна, която ми е една от любимите.  Може би ще се върна към рисуването с моливите и скицника, когато имам време покрай ученето с дъщеря ми. Очевидно е нужен натиск за четене, писане и т.н. с нея. Затова ще пиша друг път Днес не ми е момента за това, а аз уважавам сърдечните си и лични желания. Темата на поста ми  днес е друга и тя е, че трудните, тежки и нараняващи разговори не е нужно да се отлагат дълго във времето, но пък да се провеждат...

Не съм сигурна защо си мисля тези дни за всички форми на близост, които съществуват. Дали от желанията ми за близост или просто защото сезона е такъв - човек да гледа вътре в себе си, но едно знам със сигурност и се радвам, че го разбрах. Нещо като любов... значи, че е различна форма на възприятие, което е добре да е ясно и конкретно дефинирано. Каквото и да е, ако не е споделено от двете страни, си остава "обичам те отдалеч," макар че боли, но пък е истинско до живот. Така е правилно. Най-добре е да не се пречи на хора, които с действия ясно са показали, че не ги е грижа за другите. Някак е безсмислено да се насилват едни отношения. Затова и след всяка форма на раздяла от какъвто и аспект да е тя, след периода на въпроси, сълзи и преживявания "А сега накъде?" винаги се стъпва напред дори с миниатюрна, бебешка крачка. Просто човек в един момент е важно да напусне играта на преследване и е хубаво това да стане с чест, лично достойнство и с грация. Тръгваш си и това ...

Дейна имаше другарска среща на съучениците.Тя беше любопитна кой накъде е живота си. Жената си облече хубава рокля, гримира се безупречно и отиде в луксозния ресторант. По-голямата част от съучениците й изглеждаха измъчено и състарено дотолкова, че тя се почувства като най-красивата дама в компанията.  Дейна седна до Мърдок - съученикът й, с който навремето хич не се понасяха по необяснима причина. Тя се заговори с всички останали, но с него сякаш й стана некомфортно да обсъди каквото и да е на база миналият й опит.  Компанията танцува, храни се, пи и на третата чаша вино Дейна започна да обвинява Мърдок за отдавна минали неща. Той внимателно я слушаше и му стана забавно. Постепенно двамата се разсмяха, защото всичко казано звучеше глупаво. Все едно по детски. Мърдок и Дейна започнаха  да обсъждат по-важни житейски теми. Нощта започна да се изнизва, а двамата съученици почти не спираха да говорят, дори танцуваха заедно. Във въздуха ухаеше тръпка и имаше много докосвания, ...