Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая. Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение. Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма.  Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване. „ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там. Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутил...

Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи, антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца.  През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше.  Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца.  Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си.  Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин.  Това бе проклятието й, както и огромното й нещастие.На в...