Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Беше надвечер. Песните на птиците още се чуваха. Обикновена мартенска вечер с хладни оттенъци. Слънцето отиваше към залеза си. Валери се разхождаше по част от парковата алея. Към левия й край. Тя не искаше да пречи на малкото минаващи велосипедисти. Алеята беше предназначена за тях. Духаше лек, но студен вятър. Дърветата подготвяха пролетните си дрехи. По тях имаше цветни пъпки. Валери вървеше с леко отнесено изражение. Току гледаше мартениците, които още не смъкваше от китките си, току преоткриваше небесната синева с погледа си. Завеяна романтичка. Тя мислеше за скорошното си минало – последните шест месеца от живота й. Много неща се случиха. Хора дойдоха и си тръгнаха от срещите й. В различни изходи.   Ръцете на Валери се сгушиха в дълбоките джобове на сиво – черното й палто с искряща брошка на него. По този начин тя опитваше да стопли дланите и пръстите си. Неуспешно. Брошката отразяваше пробягващите тънки лъчи на светлината, които осветяваха спомените в главата й. Не и...

Тази песен "Impossible" ми се върти от вчера до днес в главата. Не можах да спя много тази нощ, но тя продължаваше да ми кънти в съзнанието и си я пуснах, за да вникна в текста й. Дълбок е. Да, тъжна е, но е истинска и буди размисли.   Познавам доста хор а с разбити сърца, моето също е било такова. Много хора са изгубили приятелства и са спрели да се доверяват. За тях пускам тази песен.  Когато човек вижда, че иска невъзможна любов или живее със старо-емоционална такава е най-добре да се оттегли от бойното поле на унижението и гонитба на загубена кауза сред многобройни битки със спомени, сенки на други хора и погребения на отминали дни и нощи, по-лесно е и по-съхраняващо за сърцето. То е много крехко и чупливо.  Разбие ли се на парчета, трудно се лепи, а и да се залепи, раните са дълбоки и наистина не зарастват напълно. Дори това да се случи в някакъв далечно-бъдещ период, остават белези, които напомнят това, през което си минал и понякога, дори сле...

Днес ми е някак Носталгично. Като опърпана дреха на стара любов. С емоционална стойност, но прашна и замърсена със сълзи. Закърпени части от нея се гонят в поизпразненото ми сърце докато се отвори. За ново начало. Спомени с различни хора се реят из съзнанието ми. Те имат леко замъглени лица, които просветват в тъмното. Недопуснати до сърцето ми. Заменям ги с нови. Стари следи и позабравени рани напомнят за себе си и нови се отварят, но после се скриват тихо като оставят белези в душата ми. За Уникалност, придружена с нови Мъдрости. Овехтели снимки с пропукани рамки се усмихват насмешливо. Изхвърлям ги. Слънцето припича и прашинки се веят из стаята, препълнена с временни дрехи. Накъсвам ги и стават идеални парцали. За унищожаване и изначално освобождаване. Пренареждам живота си, с леко сиви емоции, за да ги превърна в цветни, но има остатъчност. На предаване, което преборвам с ума си. И бягство в друга реалност - по - хубава и превърната в истинска. Придружена с любопитна искрен...

И тя си отиде,  както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира.  Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата.  Времето  за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия, за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде -  в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми.  Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време.  Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм.  Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат ...

Спомените се отвяваха от вятъра така, както купчината листа танцуваха, повдигнати от него – бавно и страстно. Устните на момчето докосваха нежното матово чело, докато ръцете отмятаха игривите къдрави кичури, закриващи чистото лице на момичето. Той усещаше топлинта на още неоформеното женско тяло, което често пъти търсеше утеха на неговото силно юношеско рамо, плачейки заради неправдите в детския живот. Никабел Диякфари стоеше на кея и се взираше в спрелите кораби. Морският бриз галеше с милувката си лицето на самотния мъж с леко набола брада и тъжен поглед, който се отдалечаваше отвъд хоризонта пред него. Той запали лулата си и очите му се изпълниха със сълзи , докато стискаше със свободната си ръка грижливо пазения медальон на врата му. Сантименталността, която прояви обаче се замени след няколко секунди от безразлична и студена празнота. С нея даряваше всички минаващи, осмелили се да го погледнат. Той мразеше хората, всъщност няколко от тях, но за Никабел всички бя...