Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Виното е отражение на емоциите ни. Има различни видове вина – горчиви, сладникави, натрапчиви и множество други определения. Какво различаваме докато отпиваме глътки от чашата?  Дори най-сладкото вино горчи, когато човека, който го пие има горчилка в себе си – на неизказани мисли и чувства. Те са оплетени в множество заседнали в гърлото думи. Така с всяка глътка горчилка, човека убива себе си и се само-отравя. От друга страна дори най-горчивото вино, което се води най-хубаво е сладко, докато се пие от спокойна, уверена личност, която се радва на миговете от живота си и ги счита за уникално - незабравими.  При положителни мисли, емоции и приемане спокойно на различните гледни точки, човек пие сладост. Тя носи спокойствие, истинска усмивка и наслада от чашата с вино. Човек тогава е опиянен от радост и изпълнен с вяра, която му носи още хубави мигове. От трета страна всички видове вина са някак безвкусни. Това е най-лошото състояние, в което може да се изпадне – на живо т...

Беше надвечер. Песните на птиците още се чуваха. Обикновена мартенска вечер с хладни оттенъци. Слънцето отиваше към залеза си. Валери се разхождаше по част от парковата алея. Към левия й край. Тя не искаше да пречи на малкото минаващи велосипедисти. Алеята беше предназначена за тях. Духаше лек, но студен вятър. Дърветата подготвяха пролетните си дрехи. По тях имаше цветни пъпки. Валери вървеше с леко отнесено изражение. Току гледаше мартениците, които още не смъкваше от китките си, току преоткриваше небесната синева с погледа си. Завеяна романтичка. Тя мислеше за скорошното си минало – последните шест месеца от живота й. Много неща се случиха. Хора дойдоха и си тръгнаха от срещите й. В различни изходи.   Ръцете на Валери се сгушиха в дълбоките джобове на сиво – черното й палто с искряща брошка на него. По този начин тя опитваше да стопли дланите и пръстите си. Неуспешно. Брошката отразяваше пробягващите тънки лъчи на светлината, които осветяваха спомените в главата й. Не и...

Тази песен "Impossible" ми се върти от вчера до днес в главата. Не можах да спя много тази нощ, но тя продължаваше да ми кънти в съзнанието и си я пуснах, за да вникна в текста й. Дълбок е. Да, тъжна е, но е истинска и буди размисли.   Познавам доста хор а с разбити сърца, моето също е било такова. Много хора са изгубили приятелства и са спрели да се доверяват. За тях пускам тази песен.  Когато човек вижда, че иска невъзможна любов или живее със старо-емоционална такава е най-добре да се оттегли от бойното поле на унижението и гонитба на загубена кауза сред многобройни битки със спомени, сенки на други хора и погребения на отминали дни и нощи, по-лесно е и по-съхраняващо за сърцето. То е много крехко и чупливо.  Разбие ли се на парчета, трудно се лепи, а и да се залепи, раните са дълбоки и наистина не зарастват напълно. Дори това да се случи в някакъв далечно-бъдещ период, остават белези, които напомнят това, през което си минал и понякога, дори сле...

Днес ми е някак Носталгично. Като опърпана дреха на стара любов. С емоционална стойност, но прашна и замърсена със сълзи. Закърпени части от нея се гонят в поизпразненото ми сърце докато се отвори. За ново начало. Спомени с различни хора се реят из съзнанието ми. Те имат леко замъглени лица, които просветват в тъмното. Недопуснати до сърцето ми. Заменям ги с нови. Стари следи и позабравени рани напомнят за себе си и нови се отварят, но после се скриват тихо като оставят белези в душата ми. За Уникалност, придружена с нови Мъдрости. Овехтели снимки с пропукани рамки се усмихват насмешливо. Изхвърлям ги. Слънцето припича и прашинки се веят из стаята, препълнена с временни дрехи. Накъсвам ги и стават идеални парцали. За унищожаване и изначално освобождаване. Пренареждам живота си, с леко сиви емоции, за да ги превърна в цветни, но има остатъчност. На предаване, което преборвам с ума си. И бягство в друга реалност - по - хубава и превърната в истинска. Придружена с любопитна искрен...

И тя си отиде,  както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира.  Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата.  Времето  за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия, за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде -  в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми.  Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време.  Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм.  Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат ...