Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  И днес е ден на много бивши Наричат го деня на любовта Учудващо е, че започват всички Да търсят прошка след дъжда На думи, който някога отблъсна Обичта ми като някаква слана В очите на всички тези бивши Бях прашинка на скръбта Която те така и не преодоляха От загубата си в любовта На някои други техни бивши Между фалшивите честититки Открих изтънчени визитки За игри в леглото или на колене Но моля, всички тези бивши Да си отиват при избраната жена Която да обгрижват, а аз да пазя си честта Все пак когато е затворена една врата Не може вече да се влиза вътре Или пък да се прави план резервен Не, по-добре да съм във вечна самота Отколокото да си живея със заблуда, Че нещата няма да са все така. При факта, че мъже са вече бивши Безмислено е да се търси огън в пепелта.

Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

  Дали ще е добре или пък не? Не зная. Но мисля си, че е добре да построя стена Между себе си и другите, особено мъже, Защото съм в емоционална безнадеждност И иронично, във финансвата също е така. А хората не искат да се товарят С допълнително житейско карго Дори на първо четене да изгарят От страст към мимолетното танго Доскоро вярвах, че имам шанс да се подобря В любовните въпроси и студа Който излъчвам някак си дълбоко Но днес проглеждам с яснота Че целя се май твърде нависоко.  Затова си мисря, че една стена Ще подобри на мен и близките живота. Аз винаги съм си била все така, Живейки в само-избрана самота. Така и свикнах, няма нужда от въпроси В моята разбитост не търся вече суета Да споделям болката си с други, Които си имат достатъчно и без това.  И винаги ще давам мъдрите съвети, Но себе си, едва ли, по-добре да съм Стена. Защото важно е човек да вижда красотата, Не всеки обаче може да се похвали с чудеса.

          Завинаги С Някого За Една Нощ е просто една отдавна позната на всички история, която е и моя. Идва навечерието, когато се изпраща старата 2022 година и се посреща новата 2023. Емоциите са много, хората вдъхновен за преживявания. Дават се празни обещания, че от 01.01.2023 ще се започва нещо ново. Поемането на  отговорност за ситуации, които е можело да се оправят много по-рано става привлекателно под привкуса на две , три или повече чаши алкохол. Аз стоя с детето и си мисля как да си преорганизирам започнатите проекти, за да ми стига времето за всичко. Някак си ми е предизвикателно до такава степен, че съм крайно демотивирана дори да напиша на лист стъпките за постигането на целите си. "И това ще мине" си казвам, търсейки място вече 30 минути на паркинга на голяма хранителна верига, където хората стигат до бой за колички. Може би са били гладни цяла година? Но това  не е от значение. Реших, че няма да се занимавам повече с безмисле...

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което...