Публикации

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Когато сме истински: Стара история

Изображение
„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.”  Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше? Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това. Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му. Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик.  Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, мак...

Пътеписите на един мечтател: Виена

Изображение
Беше декември. Около Коледа. Светлините на града искряха в пълния си блясък, а за красотата на това пътуване се допринасяха базарите. Живи и истински. С пунш, сладки и дори пълнени картофи. Някак се допълваха. Усмивките грееха навсякъде. Хората пълнеха чашите с греяно вино и настроение. Разнасяха се много аромати. Хората се разхождаха – по двама, трима, с приятели. Личеше си, че наближава семеен празик. Всяка спирка и улица светеше. В цветовете на радости и подаръци. Валери и Сейбър обикаляха. Из различните замъци. Позлатени до безобразие, но не натруфени.   Имаше изящност и нежно преплитане на днешни и отминали традиции, втъкани в дрехите, които сега красяха музеите. И си спомняха за броните на отдавна изчезнали рицари. Покрити с величие. Също така и буржоазия, учудващо с принципи.  За времето си. Носеше се мелодия от непознат инструмент. Валери видя жена, облечена в черно, с ръкавици, красива усмивка, лъхаща на носталгия. От отминали дни.   Тя свиреше. На ...

Слушането на сърцето с Роксет

Изображение
Слушам тази позната на всички стара песен. Повечето я свързват с любов, но аз открих ново нейно значение за мен и сърцето ми. Често пъти хората слушат други и започват да си вярват, че и те искат същото като тях. Далеч не е така. Но винаги принципа "широко затворени очи" е по-удобен от реална битка с несъответствията на желанията в сърцето и това, което реално се случва. Често не-слушането или по -скоро нежеланието за чуване води до негативни чувства на завист, на безпомощност, безнадеждност и липса на отговорност. Хората бягат от недобрата за тях реалност, кой с игри на думи ,кой с компютърни такива или други форми на скриване на главата в пясъка. Валери си мислеше това, докато пътуваше по служба с междуградския автобус. Слушаше спътниците си, не лично нейни, но присъстващи, в превозното средство. Всички се оплакваха и мърмориха колко бил тежък живота.  Няма нищо лесно и леко или поне със сигурност не е безплатно. Нужни са усилия, за да се срещне човек с нелицеприятната с...

Кръпки

Изображение
Закърпвах части от себе си, кръпка по кръпка, да стана цялата идеална за тебе, реална жена, но ти не ме разбра и такава не ме пожела... А имахме мнима връзка, илюзия моя бе това... Обичам те, борих се, че дори и сега... когато не виждам даже и смисъла... Защо го правя – исках те, искам те, да сме заедно винаги, във вечността... Не вярвах в нея, повярвах заради дума една, изказана от теб, ти искаше... оптимистка... но уви, явно не се доказах пред тебе така... исках да приемеш индивидуална жена... И среща ме утрото със студ, мокрота. Лежа на леглото с възглавницата сама... Поздравява ме отвън с капки дъжда, пълнещи останалата в мен празнота... Зашита от кръпки безбройни досега, с конците на болезнена самота и иглата без отвор, само с една страна... Свърши макарата на моята душа... умря...

За сенките и хората

Изображение
Новогодишната еуфория мина. След много празнуване хората се върнаха към ежедневието си. Самотни, замислени, студени, несигурни и така естествено истински. Валери се разхождаше по осветените улици. По януарски, тоест със силна украса сякаш за заблуда на някого и отклонение от   пътя. Във всичко. Задъхани, умислени и бързащи за някъде. Вървяха. Начумерени. Защо ли? – Може би липсата на вяра или нещо друго, Валери не знаеше. И не искаше да научава.   Летаргия. Състояние на духа, което пробужда дълбоки, понякога леко мрачни размисли, за да се появи светлината в тунела. На задънените улици. Имаше една кънтри песен – „След всеки дъжд изгрява слънце“ и да, наистина сред всеки мрак идва светлината на прозрението. За това е нужна изолация от шума на думите и проектираните очаквания. Да се прави нещо, което не е желано от сърцето. Валери вървеше загърната в шала към автобуса си –замислена, студена, самотна и несигурна. Защото в момента така искаше, а всяко желание има ...