Публикации

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Хематит – история, символика и легенди от Древен Египет

Изображение
Пост 13: Хематит – камъкът между кръвта, земята и вечността Понякога човек държи в ръката си камък. А понякога – частица от история, която е преживяла хилядолетия. Има минерали, чиито истории звучат толкова далечни, че трудно можем да си представим света, в който са се родили. Хематитът е един от тях. Тъмносив, почти метален на пръв поглед, но способен да остави червеникава следа, той от древността е свързван с кръвта, земята, живота и смъртта. Дори името му произлиза от старогръцка дума за кръв – детайл, който сякаш естествено е подхранил част от символиката около него. С хематита нямам личен опит като камък, който съм носила. Но имам нещо друго – личен спомен от мястото, където древните представи за смъртта, вечността и новия живот все още могат да се усетят почти физически. Египет. Камъкът, който пазел отвъд прага За древните египтяни смъртта не била просто край. Тя била преминаване към друго съществуване, за което човек трябвало да бъде подготвен. Амулетите били част от тази подгот...

Не винаги е нужно да питам Таро – кога да оставим картите

Изображение
.   Пост 29: Не винаги е нужно да питам Таро ✨  Има дни, в които вземам тестето, запалвам свещ и знам точно какво искам да попитам. В други дори не посягам към картите. С времето разбрах, че връзката ми с Таро не се измерва в броя на подредбите. Понякога един отговор е напълно достатъчен, а друг път самият живот вече ми го е дал. 🌙 Първо трябва да съм готова да чуя отговора Имам едно лично правило – гледам на Таро единствено ако се чувствам емоционално и енергийно стабилна и знам, че мога да приема всяка карта пред себе си, а не само онази, която бих искала да видя. Най-често слушам вътрешния си глас. Той ми подсказва дали моментът е подходящ, или е по-добре да оставя тестето. Днес например усетих точно обратното – исках да погледна картите, защото имах конкретни въпроси по неща, важни за мен. Но преди да стигна до днешните карти, има още една граница, която се научих да разпознавам. 🃏 Фактите са достатъчни Не всяка житейска ситуация има нужда от подредба. Ясните действия на...

Големите винени имения по света – архитектура, история и вино

Изображение
Пост 28: Големите винени имения по света – когато виното среща архитектурата и  Има места, в които виното не живее само в бутилката. То е в каменните фасади. В старите стълбища. В произведенията на изкуството по стените. В гледката към лозята и в тишината на сгради, които са преживели поколения. Някои винени имения са толкова впечатляващи, че човек би ги посетил дори само заради архитектурата им. И точно там виното се среща с историята по най-красивия начин. Château Margaux – когато времето пази мястото Château Margaux в Бордо е пример за имение, в което историята е част от идентичността. Корените на собствеността се проследяват векове назад, а днешният комплекс пази необичайна приемственост между земята, архитектурата и поколенията, които са го управлявали. ( Шато Марго ) Когато гледам подобни места, най-силно ме впечатлява не самият лукс. А усещането, че някой е пазил една история достатъчно дълго, за да може друг човек да я види столетия по-късно. Marqués de Riscal – когато трад...

Понякога домът ухае на шоколад | Неделни есета | Лична Призма

Изображение
Понякога домът ухае на шоколад Понякога денят не ни подарява спокойствие. Подарява ни възможност сами да си го създадем. Тази седмица имах едно съвсем практично предизвикателство – зарядното на лаптопа ми изгоря. Първата ми реакция беше яд. Не заради самото зарядно, а защото за няколко часа спря работата ми по блога и книгите. Така започна един неделен ден, изпълнен с огледи на жилища, технически магазини и непрекъснато търсене на решение. След няколко часа обикаляне вече усещах умората. Огледите ме бяха приближили с още една крачка до мечтания дом за мен, дъщеря ми, папагалите и рибите, а новото зарядно най-после беше намерено. Тогава реших да направя нещо съвсем импулсивно. Да се поздравя. Не с нещо голямо. А с една чаша ръчно приготвен шоколад и малка кутия с домашни шоколадови бонбони, които открих случайно, докато обикалях из моловете. Понякога най-хубавите места не са планирани. Още с първата глътка и първата хапка нещо ме върна години назад. Не в сладкарница. А в кухнята на баба...

Пътят на коприната 20: Живата библиотека

Изображение
  ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА Истории, които Пътят пази Пост 20: Живата библиотека   Понякога най-големите тайни не се пазят в заключени сандъци. Те живеят в хората, които са избрали да ги помнят. А има хора, които посвещават целия си живот именно на това – да бъдат паметта на света. Докато едно любопитно момче записваше първите си въпроси в малък кожен тефтер сред шумния занаятчийски град, далеч на североизток, зад стените на Бухара, друга история се разгръщаше почти незабележимо. История, в която знанието беше по-ценно от златото. История за една жена, която вярваше, че всяка книга пази частица човешки живот. Тя се казваше Сухандир . * Бухара още спеше. Първите слънчеви лъчи едва докосваха високите минарета, когато Сухандир вече прекрачваше прага на библиотеката. Обичаше този час. Часът, в който книгите още мълчаха. А светът не беше започнал да говори прекалено шумно. Тя постави ръка върху старата дървена врата. Не за да я отвори. А сякаш за да поздрави мястото. За мнозина това беше ...