Лятото, което ми даде неща, които мислех за невъзможни

Понякога едва когато един сезон започне да си отива, разбираш колко различен човек си в края му от този, който го е посрещнал.

Когато започна това лято, не знаех какво ще ми донесе и не предполагах колко неща, които дълго бях смятала за далечни, трудни или направо невъзможни, ще се превърнат в част от ежедневието ми само за няколко месеца.

Някои бяха големи, други вероятно изглеждат съвсем незначителни отстрани. Имаше материални неща, творчески проекти, раздели, нови хора, пътувания и малки лични граници, които преминах почти случайно. И може би точно затова това лято ще остане различно за мен — истинско, светло и преоткриващо ме като личност след четири доста мрачни лета през последните четири години.

Този път имах и отпуск, в който можех спокойно да обикалям плажовете около Бургас и да творя. Ако трябва да бъда искрена, това е най-хубавото ми лято от толкова години, че дори не помня кога за последно съм се чувствала така.

Миналото лято ме остави с един необичаен подарък — дом, пълен с живот, с четири папагала и дванадесет риби, които постепенно станаха част от моето семейство. Това лято обаче сякаш ми върна чрез тях енергията и любовта, които ми бяха необходими, за да започна най-после да се грижа и за себе си. Може би за това ме подготвяха и бебето гларус от предишните ми постове, и щастливото ято патици в Синеморец — малки, но ярки моменти от летните ми истории, които по някакъв начин ме учеха отново да виждам живота.

И сега, преди да се сбогувам с август и постепенно с лятото, осъзнавам нещо, което тези месеци ми доказаха по много различни начини — понякога невъзможните неща съществуват най-вече в главата ни.

Букетът, който си купих сама

На 1 юли си купих букет.

Бях си купувала рози и преди, но никога не бях получавала дизайнерски букет от рози като подарък. Години наред чаках някой да ми подари такъв и не си позволявах сама да го направя, защото смятах, че „така е редно“. Казвала съм, че искам цветя. Не се случи.

Накрая си зададох съвсем прост въпрос: ако искам букет и няма кой да ми го подари, защо просто не си го подаря сама?

И го направих.

Исках 1 юли да постави началото на лято с повече любов към самата мен, защото твърде дълго бях живяла с липса на достатъчно самоуважение и усещане за собствена стойност. Вече не исках това, а букетът се превърна в мой символ на промяната.

Обадих се на бургаска дизайнерска фирма и поръчах да ми го донесат точно в 18:30 часа — единадесет червени рози, кремава опаковка и картичка с текст, който сама избрах, за да ме вдъхновява всеки път, когато поглеждам цветята. Те останаха красиви около десет дни, но усещането от момента, в който ги получих, остана много по-дълго.

Усмихнах се истински — на себе си, на куриера, на букета пред мен. Бях отлагала този момент с години в очакване и изведнъж просто си го позволих. Почувствах женската си енергия по съвсем различен начин и си казах нещо много простичко: заслужавам този букет. Преживяла съм достатъчно и от това лято нататък искам много повече поводи да се усмихвам.

Понякога невъзможното започва точно в момента, в който спреш да чакаш някой друг да ти даде нещото, което можеш да дадеш сама на себе си.

Златната гривна

Само няколко седмици по-късно, на 16 юли, дойде още един момент — златната гривна.

Това не беше импулсивна покупка. Бях я отлагала с години, въпреки че много исках изящна златна гривна с нежни топчета от различните видове злато — розово, бяло и жълто. И нея някак очаквах да ми подари близък човек като знак, че оценява присъствието ми в живота си.

Не се случи.

В крайна сметка разбрах, че преди всичко аз трябва да оценя собственото си присъствие, защото именно аз съм била със себе си във всичките си най-мрачни моменти.

Подарих си гривната, защото исках да се усмихна, но и да пусна миналото и хората в него — всички онези, на които бях отдавала толкова много от своята „златна“ енергия, без винаги да получавам същото насреща. С Рейки ритуал и вътрешна молитва символично върнах тази енергия към себе си чрез гривната.

Тя е нежна, изящна и грациозна — точно така се усещам и аз като жената, в която постепенно се превърнах сама, докато чаках някой да застане до мен и да ми подаде ръка. Накрая разбрах, че мога сама да си я подам.

И ѝ сложих гривна.

За мен това беше награда за всички моменти, в които съм давала и обичала, но съм получавала по-малко. Гривната ми напомня за собствената ми стойност — за златото и онзи тих лукс, който обичам не заради показността, а заради усещането за красота, финес и отношение. Купих я, за да не забравям коя съм и повече да не приемам отношение, в което липсват уважение, почит и грижа.

Този малък материален символ всъщност бележи огромна промяна в отношението към самата мен. И към предишните си версии вече не искам да се връщам.

Невъзможното, което започнах да създавам

Но най-големите промени през това лято не бяха нещата, които купих.

Бяха нещата, които създадох.

Дълго време четях за Пътя на Коприната, усещах хората, които някога са го прекосявали, и ми се искаше да пътувам през техните очи. Винаги съм обичала Азия и Ориента, но когато започнах „Пътят на Коприната“ като творческа съботна поредица в блога, не предполагах, че постепенно ще създам цял собствен свят.

Появиха се около тридесет герои със своите съдби, истории и пътища, народи, култури, обичаи, маршрути, минало и митология. Стотици страници авторски свят, вдъхновен от историческия Път на Коприната.

А началото му всъщност дойде след дълбоко разочарование от близък човек.

При мен творчеството често работи точно така — в най-мрачните дни пиша най-красивите неща, а колкото повече пиша, толкова по-ясно започвам да виждам и собствения си живот.

Юли беше тежък месец. Имаше раздели с хора, бизнеси и ситуации, объркване и разочарование, от които отчаяно исках да изляза. Вместо да остана в тази дупка, насочих фокуса си към „Пътят на Коприната“.

Часове наред създавах героите, маршрутите, мислите и визиите им. Имаше нощи, в които почти не спях, защото исках да завърша започнатото. Но го правех с любов — същата онази любов, която преди бих насочила към хора, способни да ме отхвърлят, този път дадох на себе си и на своя авторски свят.

И не сбърках.

Героите ми са като деца. Всеки от тях носи нещо от мен, а в света, който създадох, няма просто добро и лошо — има избори. Точно както в живота. Докато разплитах нишките на техните съдби, постепенно започнах да разплитам и собствените си нишки — отношенията с хората, решенията, енергиите, които съм допускала около себе си, и причините да държа някои връзки много след момента, в който е трябвало да ги пусна.

Намерих себе си чрез книгата.

Тя ще бъде готова догодина и тогава искам да я издам на хартия, но още сега ми е дала нещо безценно. Чрез „Пътят на Коприната“ и историите, които написах, освободих много от негативите в живота си. За първи път от много време се чувствам истински щастлива и спокойна, а заплетените нишки в съзнанието ми постепенно се подредиха. Сега виждам много по-бързо кое е правилно за мен и вземам решенията си по-лесно.

И сякаш веднъж отключено, творчеството отказа отново да се затвори.

Появи се Etsy магазинът — още едно нещо, което вече не е „някой ден ще направя“, а реално съществува.

Миналата година, когато издадох двете си книги с поезия, исках да имам онлайн магазин, но тогава не успях да реализирам идеята си чрез Etsy. Тази година възможността се появи и аз я използвах. Магазинът вече е една от целите, които следвам последователно, а най-хубавото е, че знам откъде ще идват бъдещите ми книги — от годините писане и от новите серии, които продължавам да създавам в „Лична Призма“.

Заедно с магазина започна и превръщането на това писане в нещо ново — дигиталните книги „Кафе“ и „Медитация“ вече са факт, а „Парфюмерия“ и „Таро“ вървят по същия път. Това са теми, които са важни и интересни за мен и вярвам, че могат да бъдат полезни и на други хора.

Някога блогът беше просто мястото, където пишех. Днес започвам да виждам, че всичките тези години са изграждали основата на нещо много по-голямо.

Научих се да създавам лога, банери и файлове за писателската си дейност. Имам своя малка виртуална книжарница и постепенно изграждам нещо като лично издателство за собственото си творчество. Дори вече мисля през есента да опитам да създавам специални ръчно изработени картини — като мое уважение към традиционните занаяти, за които пиша в блога.

Едно „някой ден“ постепенно се превърна в „правя го сега“.

Някои хора си отидоха, други се появиха

Това лято обаче не беше само красиво.

Имаше раздели с хора, ситуации и части от миналото, но днес вярвам, че всичко това е било за добро. Вярата ми в доброто е достатъчно силна, за да приема, че когато някой или нещо вече не присъства в живота ми, вероятно е дошъл моментът пътищата ни да се разделят.

Не съдя никого.

Боля ме много, но чрез тази болка израснах и творчески, и личностно. Пресях контактите си, пренаредих ценностите си и започнах да изграждам по-спокоен живот с хора и ситуации, които ми носят повече лекота.

А докато едни хора си отиваха, се появяваха други — нови запознанства, разговори, отношения и различни човешки присъствия.

Затворих някои врати, но това не означава, че трябва да изтрия онова, което е било зад тях. Ще запазя уважението си към всеки човек, който е бил част от живота ми толкова време, колкото ни е било отредено да вървим заедно.

После просто пътищата продължават.

Лятото, което действително изживях

Между всичко това имаше и море.

Имаше Созопол — денят, в който се насладих на собствената си компания и на всеки малък момент, който сякаш полека ме съживяваше или, може би по-точно, ме събуждаше за нов, истински и пълноценен живот.

Имаше и Несебър — морето, Вели, Danza Kuduro, роклите, красивите жестове, храната край водата и онова прекрасно усещане, че понякога трябва просто да си позволиш ден, който ще помниш.

Но най-ценното в Несебър бяха миговете с дъщеря ми. Времето лети, децата порастват и един ден отлитат по собствените си пътища, но спомените остават. Затова онзи женски ден — скъп, помпозен по нашия си начин и уникален — си заслужаваше. Бях го отлагала поне година и накрая го сбъднах заедно с нея.

Созопол и Несебър вече имат своите отделни истории в блога, затова тук не искам да ги разказвам отново. Но те ми показаха нещо важно: през това лято не само работих, писах, създавах и променях живота си.

Аз действително го живях.

А после дойде Черноморец.

Само аз, скалите и морето

Отидох в Черноморец и понеже близо до плажа нямаше свободно място за паркиране, оставих колата в центъра и тръгнах пеша.

След около шестнадесет минути ходене открих невероятно място край морето — каменисто, диво и почти усамотено. По пътя видях прекрасна къща с ковано желязо, която ме накара да спра и да я снимам, а после продължих към старите скали.

Свикнала съм морският ми ден да означава пясък и шезлонг и при други обстоятелства вероятно бих продължила да търся „нормален“ плаж. Този път просто разпънах плажната си кърпа върху камъните, легнах и с известна изненада установих, че ми харесва.

Освен мен имаше един рибар и още една жена.

След драматичната седмица на работа и вкъщи точно тази тишина ми беше необходима — само аз, морето и някой друг гларус.

И точно там се появи още едно от „невъзможните“ неща на това лято. Не нещо, което струва пари или може да бъде показано като постижение, а откритието, че мога да се чувствам прекрасно извън познатия си комфорт — без пясък, без шезлонг и без удобствата, които обикновено свързвам с хубавия морски ден.

Почти финалът на морския ми сезон се оказа едно от най-спокойните му преживявания.

Една яркозелена светеща пръчка

Ако някой ми беше казал в началото на лятото, че ще се озова на концерт на популярен български изпълнител, който дори не е сред любимите ми, и ще танцувам, размахвайки яркозелена светеща пръчка, вероятно нямаше да му повярвам.

По принцип почти не ходя на концерти на популярни български изпълнители, но този път отидох на концерта на Миро в Бургас с момичетата от екипа ми в Herbalife и вечерта някак естествено се превърна в своеобразен тиймбилдинг.

Танцувах на песни с латино ритъм, които вероятно и след концерта няма да станат любимата ми музика, размахвах зелената пръчка и се забавлявах.

И не съжалявам, че отидох.

Не беше необходимо Миро внезапно да се превърне в любимия ми изпълнител, за да бъде вечерта хубава. Тя ми даде нещо съвсем различно — показа ми поредното ограничение, което сама бях превърнала в правило:

„Аз не ходя на такива концерти. Това не е моята музика. Това не е за мен.“

Оказа се, че мога да отида, да танцувам, да се забавлявам и да се прибера с хубав спомен, най-вече заради хората, с които съм го споделила.

А яркозелената пръчка не беше последната изненада

Само няколко дни по-късно, в последния петък на август, лятото реши да ми поднесе още една ситуация, в която никога не бих очаквала да се озова.

Отидох на бирен фест.

Аз, която определено не съм голяма почитателка на бирените фестивали, се оказах със светлосинята си сатенена джаз рокля и бижу в същия стил, с понички с течен шоколад в ръка, сред рокери, бира и сцена, от която звучеше метъл музика.

Ако някой беше нарисувал предварително тази картина и ме беше попитал къде в нея съм аз, вероятно щях да отговоря:

„Никъде.“

И все пак бях точно там.

Не е необходимо след тази вечер да започна да обичам бирените фестове, както не беше необходимо след концерта на Миро да променя музикалните си предпочитания. Важното беше друго — за пореден път през това лято попаднах на място, което предварително бих определила като „не е за мен“, но вместо да търся причини защо не принадлежа там, просто намерих своето малко удоволствие в цялата картина.

В случая — поничките с течен шоколад.

И може би това беше един от най-забавните уроци на моето лято: не е необходимо всичко около мен да бъде по вкуса ми, за да намеря нещо в него, което да ми хареса.

Колко голямо всъщност е „възможното“?

След всичко това стигнах до един прост извод: може би невъзможни неща няма. Има решения да опитаме да ги осъществим и има чакане някой друг, някога, по някакъв начин да ни подтикне да го направим.

За мен вече много повече неща са възможни и го казвам съвсем сериозно.

След това безценно за мен лято трудно някой би ме убедил, че думите „не мога“ са по-силни от „правя го“. Направих толкова неща, които сама бях определила като ограничаващи, неподходящи или невъзможни, че започнах да се питам колко други възможности пропускаме единствено защото предварително сме решили какво можем и какво „не е за нас“.

За да стигна дотук обаче, ми трябваха много преживявания. Те ме убедиха, че най-ценни за мен са собственото ми време, отношението ми към самата мен и ясното съзнание дали аз искам да направя нещо, или не го искам.

На това ме научиха и писането на „Пътят на Коприната“, и ежедневните ми практики за повече самоуважение. Колкото повече уважавам себе си, толкова по-леко казвам „не“ там, където наистина го чувствам, и толкова по-смело казвам „да“ на нещо непознато, когато единственото, което ме спира, е старото ми убеждение, че то не е за мен.

Защото животът наистина е кратък и трябва да бъде живян не само в чакане, а и в действие. Поне когато опиташ, знаеш.

А иначе остава онова:

„Не е за мен.“

А ако е?

Букетът и гривната ми дадоха позволението да давам и на себе си. „Пътят на Коприната“, Etsy и книгите ми дадоха позволението да създавам нещо по-голямо от онова, което преди съм си представяла. Разделите ме научиха да пускам, а новите хора — да оставям място за онова, което идва. Созопол и Несебър ми напомниха да живея и да се наслаждавам, Черноморец ме изведе от познатия ми комфорт, концертът на Миро и биреният фест пък с усмивка ми показаха колко лесно можем да се заключим зад собственото си „това не е за мен“.

И така стигнах до най-голямото откритие на това лято:

Може би то не ми даде невъзможни неща. Може би просто ми показа, че границата на възможното винаги е била много по-далеч, отколкото самата аз съм вярвала.

Лятото, което ще помня

Сега август си отива.

Не искам да изпращам това лято с тъга, защото ми даде прекалено много, за да тъгувам за края му. Искам да го изпратя с благодарност — към красивите дни и към трудните, към хората, които останаха, към онези, които си отидоха, към новите, които се появиха, към морето, животните, думите, книгите, музиката, танците, скалите, цветята, златото и дори към онази порция понички сред рокери и метъл.

Всичко това по някакъв начин е част от една и съща история.

Историята на едно лято, в което спрях да чакам толкова много неща да ми бъдат дадени и започнах сама да ги избирам, създавам и преживявам.

Не знам какво ще ми донесе есента. За първи път от много време обаче не изпитвам необходимост да знам предварително. Влизам в нея с много повече спокойствие, с творчеството си, с хората, които искам около себе си, и с ясното усещане, че мога да оставя останалото да си отиде.

Защото това лято ме научи не само да казвам „не“ на онова, което вече не искам.

Научи ме отново да казвам „да“ на живота.

„Най-невъзможните неща понякога не са онези, които животът отказва да ни даде, а онези, за които още не сме повярвали, че можем да си позволим, създадем или преживеем.“