Свят на Илюзии: Пролог

Слънцето слизаше бавно към морската синева като обсипваше с последните си ласки небето, което, под допира на светлата нежност, сякаш се изчервяваше от удоволствие. Облаците се събираха потънали в блаженство и се къпеха в червени, лилави, розови или преливащи един в друг пастелни тонове. 

 С досада и някак несигурно те се разделяха като цветовете, които ги обгръщаха. Те избледняваха, отивайки заедно със слънцето към полагащите му се мигове на спокойствие и приятна дрямка.

Небето беше красиво, както се полагаше за края му - мислеше си докато го наблюдаваше студено Канаме . Той вървеше самотно и бавно към мястото на срещата си с Киоко. 

Знаеше, че тя го чака с нетърпение, което той дори не разбираше.

Момчето потъваше все по-дълбоко в размислите си, които му изглеждаха някак безпредметни и празно – сухи. Приличаха на рисунките му в момента. От тях го гледаха безжизнени създания и мъртви пейзажи, които не се вписваха в реалния свят. 

Преди изглеждаха толкова цветни, красиви и живи. Канаме мразеше настоящият свят, защото знаеше, че е неразбран и се чувстваше безкрайно далече от него.

Остатъчните лъчи галеха черната му коса като й придаваха металически отблясък, а лекия ветрец си играеше с някои немирникичури, които понякога му пречеха да вижда, но той не им обърна внимание.

Киоко стоеше изнервена пред малката сграда, в която ходеше всеки ден да курсове по рисуване. Тя искаше да подобри уменията и техниката си. 

Една от мечтите, чието осъществяване желаеше младата художничка се състоеше в това да съумява да пресъсздаде красотата на света и да го предава истински върху листите хартия. Тя имаше набито око, но й липсваше талантът, който притежаваше Канаме. Тя му се възхищаваше за това и смяташе, че той е истински творец.

Тя гледаше в далечината вече от пет минути, когато зърна високата, слаба фигура на Канаме, който придържаше в ръцете си папката с новите си рисунки, които тя много искаше да разгледа. Когато се запознаха си дадоха обещание, което трябваше да спазват - той да й показва рисунките си, а тя да ги оценява и критикува.

С течение на времето се превърнаха в много близки приятели и станаха като брат и сестра, които винаги се подкрепяха взаимно.

Силуетът се приближи тихо, а дълбоките шоколадови и спокойни очи срещнаха гневните, сякаш искрящи сини очи на момичето.

- Закъсня отново! – каза ядосано тя, но почти веднага се усмихна от радост, че го вижда и погледна с интерес това, което той носеше в лявата си ръка.

- Е, съжалявам, душко, просто се отнесох.. – оправда се той, а погледът му сякаш се озари. По лицето му мина слаба усмивка, но след като стисна инстинктивно папката, в която носеше нещата си, моментът на радост сякаш изчезна.

Настана кратко мълчание, докато Киоко го прегърна приятелски и Канаме отвърна на докосването й.

Тръгнаха заедно към обичайното място, където ходеха след курсовете й – малко, спокойно заведение, но момичето не се стърпя и каза нетърпеливо:

- Нямам търпение да разгледам новите ти рисунки, моля те дай ми да ги видя сега, а ще ги обсъдим като седнем на по чаша чай. – умолително го погледна тя

- Хм, тези не са довършени и не са добри – отвърна с лека острота в иначе дълбокия си, мек глас.

Канаме подаде папката с рисунките Киоко и някак изнервено зачака любопитството и да се задоволи с прегледа на творбите му.

Тя взе внимателно в нежните си и фини ръце листите, които обрисуваха мечтите на момчето и жадно ги заразглежда.

С развълнувано лице Киоко погледна талантливия художник пред себе си и казва разпалено:

- Трябва на всяка цена да ги довършиш, прекрасни са, а комиксът ти ще стане от най-добрите в бранша. - ентусиазирано заговори момичето - Впечатлена съм, възхищавам се на таланта ти! Наистина ме отведе там, където ти сигурно си отишъл докато си ги рисувал..

- Не, грешиш, те Не струват, не си заслужават! Абсолютно безмислени са, както и това, че съм ги създал - ядосано отвърна Канаме - Няма да ги довърша, защото не са Съвършени, а щом не са, защо са ми? – Острият тон на момчето се засили.

- Не е така, бъркаш се! Много са хубави, смислени, красиви, нежни и трябва да ги довършиш! - опита се да го окуражи Киоко - Наистина не са съвършени, но това е, защото не са завършени още. Като ги оцветиш, ще станат така, както искаш – Перфектни! – развълнувано спореше Киоко – Ти си истински творец!

Момчето се разгневи, стисна устните си, зъбите му изскърцаха, а очите му се превърнаха в бездънни тъмни ями. Той изрече най-лошите думи, които можеше да отправи към най-близката си приятелка – сестра:

- Та какво разбираш ти от Моите рисунки? Какво разбираш от перфекционизъм, ти, която ходиш на уроци и дори не можеш да пресъздадеш това, което виждаш в съзнанието си!???! Ти НЕ ме разбираш! – с ярост говореше Канаме на момичето без да осъзнава колко я наранява и че хората около тях го гледаха смаяни.

Той продължаваше да потъва в бездната на гнева си, докато вече не можеше да се владее и удари грубо Киоко през ръцете, а рисунките му се пръснаха по целия тротоар и шосето, което се намираше в близост до тях. Парчетата на бляна му за по-добър свят, за повече красота,справедливост и перфектност се разпръснаха в безпосочен хаос навсякъде около него. 

 Канаме онемя, сякаш стреснат от песента на вятъра и падането на здрача, които опитваха да покажат, осветят и съберат в някакава невидима форма изгубените части на душата му..

Очите на Киоко се напълниха със сълзи на яд, докато слушаше думите, които я убиваха с искреността си, удряха с жестокостта си и изкараваха наяве страховете й дали ще стане истински художник някога....

Творец, който смяташе, че никой не го разбира.... Момичето се замисли за кратко дали наистина го разбираше – човекът, който наричаше свой брат по душа... Сълзите бликнаха безмълвно, а погледа й се превърна в празна синева, която сякаш тъмнееше. Тя наистина не познаваше вътрешния свят на Канаме и не винаги го разбираше, но го приемаше като талантливия си приятел, за който можеше да отиде навсякъде и зад чийто гръб винаги заставаше без колебание.

Моментът на размисъл отмина и тя спря сълзите на яд, които мокреха лицето й. Киоко трябваше да е силна и да се докаже като истински приятел, подкрепяйки отново човека срещу себе си. Тя искаше да му вдъхне кураж и сили да продължи. Така правеха приятелите според нея.

Знаеше, че Канаме е сирак. Родителите му бяха загинали при катастрофа. Въпреки това обаче, Киоко се чувстваше така далеч от него. Той сякаш я изолираше от себе си, от вътрешната си болка, тъга - не искаше да я сподели с нея.

Киоко се наведе да събира рисунките на приятеля си с такава упоритост, на която не вярваше, че е способна. Тя не мислеше изобщо за себе си в този момент, вземаше с дългите си пръсти лист по лист мечтите на Канаме.

 Момичето събираше пъзела на живота му такъв, какъвто той желаеше и виждаше в съзнанието си.. Вятъра й пречеше да ги събере, отвявайки в различна посока рисунките като заставаше срещу нея, но Киоко мълчаливо се пребори с него.

Канаме се опомни и сега осъзна какво правеше. Той отдалечаваше най-близкият му човек в този свят- своята скъпа сестра от себе си. Потопен в гнева, обидата, непостоянството и собствената си несигурност, той я прогонваше от живота си.

 Канаме отказваше да се бори за мечтите си, не виждаше смисъл и нямаше нито сила, нито цел, която да преследва. Киоко воюваше с жестокостта и слабостта му за неговите мечти.

Неяснотата тормозеше Канаме така силно, че асимилираше и малкото хубави мигове, които той имаше в битието си, превръщайки ги в тъжна песен на отчаяние с един възможен изход – бягство във вечността на безумието и мъртвите души.

Очите му се натъжиха и сълзите ги изпълниха. Канаме не знаеше как да се извини, какво да каже или направи, а Киоко.. събираше същността му с малките си, крехки ръце. Тя, която той така жестоко нарани, се бореше за него вместо той самия да го прави... В този момент Канаме се намрази, поиска да се извини, но думите за миг заседнаха в гърлото му.

Той се наведе да помогне за събирането на рисунките докато гледаше гузно и тъжно. Момчето искаше да срещне сините очи на Киоко, за да се извини мълчаливо, но тя сякаш избягваше да го погледне..

"Сигурно плаче вътрешно и не иска да видя или ми е основателно много ядосана " помисли си Канаме, осъзнавайки колко лошо е постъпил с нея за пореден път..

В този момент забързан шофьор, който караше с висока скорост караше по пътя точно срещу тях, но зад гърба на Киоко. Тя не му обърна внимание. Момчето усети инстинктивно опасност, вдигна очи и видя как голям товарен камион лети срещу нея.

 Киоко чу и погледна с ужас по посока на превозното средство, все още държейки в ръка самотен лист. Тя нямаше време да реагира. Очите й се разшириха от ужас, момичето изпищя..... Същият този миг времето спря за нея.

С невероятна скорост Канаме скочи и застана пред камиона, за да предпази с тялото си Киоко. Камионът мина през него и натисна спирачката...Твърде късно.

Бездна, студ и само писъците на Киоко огласяваха улицата. Спомените на Канаме минаха като на филмова лента пред погледа му, превръщайки се в тъмен филмов кадър, който можеше да се характеризира само с една дума – Тъмнина, дълбока и непрогледна.

Докато дойде линейката, момичето пишеше, обвинявайки себе си за случката. Ту събираше рисунките, покрити с кървави петна и плачеше, ту пищеше, че е виновна за инцидента.

Киоко изпадна в несвяст след преживения ужас и безспирния си плач. Тя лежеше на земята, прегърнала папката на Канаме и частично събраните листи, обрисувани с наситени цветове. Те се покриха с кръв и сълзи, докато не се размазаха в по-голямата си част.