Публикации

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Баналност

Изображение
Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая. Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение. Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма.  Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване. „ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там. Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутил...

След хиляди лунни изгреви

Изображение
Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи, антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца.  През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше.  Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца.  Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си.  Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин.  Това бе проклятието й, както и огромното й нещастие.На в...