Моят път с виното – от гроздето до чашата | Лична Призма

Пост 32: Моят път с виното – от гроздето до чашата

Понякога започваме едно пътуване много преди да разберем, че сме тръгнали по него.

Когато като дете помагах на татко или на съседи да събираме гроздето, нямах представа, че години по-късно ще напиша 32 истории за виното.

Тогава светът му ми изглеждаше много по-прост – беряхме гроздето, слагахме го в големи съдове и после трябваше да чакаме. Бях чувала думите „ферментация“ и „дрожди“, но като дете не разбирах нито процесите, нито колко човешки знания стоят зад тях. Просто знаех, че от гроздето някак се ражда вино.

Днес, на 43, това детско „някак“ ми се струва почти очарователно, защото между гроздето и чашата открих цял свят.

От любопитството до моя собствен ритуал

След пълнолетието започнах да пия вино по-често, макар че през годините съм имала периоди, в които съм спирала и после отново съм се връщала към него. От любопитството на младостта и студентските години постепенно стигнах до по-осъзнатото удоволствие, което открих по-късно.

Една вечер реших да превърна чашата в малък личен ритуал.

По онова време и аз вярвах на популярното твърдение, че една чаша вино вечер е полезна за здравето, но постепенно причината да ценя тези минути стана съвсем друга. След напрегнат ден те се превърнаха в един от малкото моменти, които принадлежат само на мен – паля розовата си свещ между полускъпоценните камъни, пускам хубава релаксираща музика и за десетина минути оставям всички роли, задачи и отговорности настрани.

Така чашата вино се превърна в мой ритуал за удоволствие и свързване със себе си.

Работата ми показа другата страна на виното

После животът ми даде възможност да видя виното от перспектива, която не бях очаквала.

При многото ми проверки на място във винарски изби започнах да разпитвам технолозите за всичко, което ми беше интересно – защо едно вино се прави по един начин, друго по различен, как се съхранява и какво се случва с него в бъчвата.

Тогава осъзнах колко много фактори стоят зад крайния резултат. Научих повече за значението на съхранението и времето, за взаимодействието между виното и дървесината и за начина, по който характеристиките на различните дъбови бъчви могат да оставят своя отпечатък върху ароматите.

Не бях предполагала, че подобни подробности имат толкова голямо значение, а колкото повече научавах, толкова повече се разпалваше любопитството ми. Може би именно в тези разговори се е родила тази поредица, много преди да знам, че някога ще я напиша.

Домашната бутилка и онази за специалния момент

Днес много по-ясно усещам разликата между домашното вино и онова класно, бутиково, експериментално или дълго отлежавало вино, което бих избрала за специален повод. Не защото едното непременно е по-добро от другото, а защото носят различни истории.

Домашното вино за мен е свързано с татко, къщата ни в Поликрайще и верандата, на която сядаме, докато той ми налива чаша червено и си говорим за нещата от живота. Няма етикет, който би могъл да определи стойността на подобен момент.

Класното вино пази други спомени. Когато навършвах 30 години, бях запазила маса в ресторант за мен, приятеля ми и едно приятелско семейство и за първи път си позволих колекционерско вино – десетгодишна бутилка, която тогава струваше 100 лева.

Всяка глътка си заслужаваше.

Аз също го заслужавах.

Тринадесет години по-късно в паметта ми са останали не цената, а хората, атмосферата, хубавото плато със сирена и часовете от онзи рожден ден, които и днес помня с любов. Именно затова една бутилка понякога може да струва за нас много повече от цифрата върху касовата бележка.

Виното има география и в моя живот

Нишката между мен и виното ме е следвала и по време на пътуванията ми. Пила съм чаша в България, Италия, Унгария, Дубай и на други места, до които животът ме е отвеждал, без някога да съм си поставяла за цел да колекционирам държави или вина.

Просто ми харесва, когато съм на ново място, да усетя част от неговата атмосфера и през чашата пред себе си. Културата, обстановката и самото вино се променят, но удоволствието от този малък момент остава разпознаваемо.

Сред любимите ми картини винаги ще бъде лятото край морето – вятърът в косата, студеното розе и мидите или скаридите на масата. Не като дегустация или урок, а просто като живот такъв, какъвто обичам да го усещам.

Избите, които ми показаха, че всяко място има характер

Иска ми се занапред да пътувам по-често до винарски изби не само заради вината, а заради местата и хората зад тях.

Около Бургас съм имала досег с различни изби и всяка е оставила собствено впечатление у мен. „Бойар“ например ми носи усещане за замък, докато в „Черноморско злато“ съм виждала съвсем различна страна на винопроизводството – модерни решения като роботи за поддръжка на тревните площи с фотоволтаично зареждане.

Именно контрастът ме впечатлява. Зад романтичния образ на чашата стоят реални предприятия, технологии, традиции и много човешки труд, а всяка изба има свой начин на работа и собствена култура на общуване с виното.

Технолозите и хората зад производството говорят за него различно, вземат свои решения и така създават специфичното усещане на мястото.

На някои от посещенията са ми подарявали бутилка вино и този жест винаги ме е карал да се чувствам специална жена, защото съм го възприемала не толкова като материален подарък, а като уважение към искреното ми любопитство и личната ми връзка с виното.

Колко още има да опитам?

По света съществуват хиляди сортове винено грозде и вероятно никога няма да опитам всички вина, които могат да бъдат създадени от тях. Но вече не мисля, че е необходимо, защото целта никога не е била да стигна до последната бутилка.

Красотата е именно в усещането, че винаги ще останат непозната изба, различна реколта, нов вкус или история, която тепърва предстои да открия. Колкото повече научавам за виното, толкова по-ясно осъзнавам колко необятен е светът му – и точно това продължава да подхранва любопитството ми.

А после се появиха 32 истории

Когато започнах тази поредица в „Лична Призма“, исках да разуча в дълбочина тема, която ми е близка, но по пътя се оказа, че не изучавам само напитка.

Срещнах история, археология, религия, митология, изкуство, архитектура, наука, човешки новаторства и традиции и постепенно започнах да разбирам колко много знания и човешки труд стоят между лозата и бутилката, която някой просто взема от рафта.

Преди виждах основно чашата пред себе си. Сега зад нея виждам цялата последователност – от земята и грижата за лозата през гроздобера и решенията на технолога до времето, бъчвата, избата, бутилката и човека, който накрая ще я отвори.

Точно този дълъг път ме впечатли най-силно.

Някой ден може да забравя част от наученото

Сигурно ще забравя някое име, термин, сорт или подробност, която днес ми изглежда интересна, но точно затова пиша.

Винаги ще мога да се върна към „Лична Призма“ и тези 32 истории, а след време и към книгата за виното, която искам да създам, за да проследя отново пътя от земята и грижата за лозата до чашата пред мен.

Може би това е едно от най-хубавите неща в писането – то ни позволява да запазим не само онова, което сме научили, а и част от човека, който сме били, когато сме го откривали.

Когато едно любопитство събуди друго

Докато пишех за виното, естествено започнах да се интересувам все повече и от онова, което поставяме до чашата.

Опитвала съм го със салати, морски дарове и различни храни, но мисълта ми все по-често се връщаше към една от любимите ми комбинации – вино и сирене.

А понеже сирената винаги съм обичала, започнаха да идват познатите въпроси: защо са толкова различни, как се създават, как времето ги променя и по какъв начин мястото оставя характер в тях.

Така едно любопитство стигна до своя край и съвсем естествено събуди следващото.

Но това вече е друга история.

Финал

Днес чашата вино вечер все още е моят малък момент на удоволствие, но вече я виждам по различен начин.

В нея се срещат детето, което е събирало грозде с татко, без да разбира какво представляват дрождите; младото момиче, което е опитвало вино от любопитство; жената на 30, която си е позволила първата колекционерска бутилка; дъщерята, която седи с баща си на верандата в Поликрайще; приятелката с чашата розе край морето и жената на 43, която вечер пали свещ, пуска музика и за малко се връща към себе си.

Към тези лични истории сега добавям и всички хора, които стоят от другата страна на чашата – онези, които отглеждат лозята, събират гроздето, създават виното, пазят знанията, експериментират и предават занаята нататък.

Тези 32 истории не ми дадоха причина да обичам виното, защото нея вече имах. Дадоха ми възможност да разбера по-добре нещо, което отдавна е част от живота ми, и да го ценя много по-дълбоко.

Затова, когато тази вечер отново налея малко в чашата си, няма да усещам, че просто приключвам една поредица. Ще знам, че съм извървяла пътя от детското „някак“ до разбирането колко много природа, знания, труд и човешки съдби са необходими, преди виното да стигне до нас.

„Започнах това пътуване с чаша вино в ръка. Завършвам го със съзнанието колко много човешки истории са били необходими, за да стигне тя до мен.“

Това е версията, която бих заключил. Тя остава достатъчно голяма за финал, но вече няма онзи „накъсан“ ритъм и риторичните серии, които те дразнят.