Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Здравейте и Честита Нова Година 2018! От дълго време не съм писала в блога си по ред причини, като най-основната беше разочарование и нежелание за това.  Така или иначе, всичко приключва в даден момент, за да постави началото на нов житейски период. Искам да пожелая на всички, които са ме чели и четат все още една Успешна Година! Под успешна, разбирам превръщането в по-добър човек към себе си и другите Поставянето на цели в началото на годината е масово явление, но нека тези цели да са постижими, като под постижими, разбирам такива, свързани с даване на срок, правене на стъпки и реални действия.  За мен лично 2017 не беше добра година, но пък беше поучителна и то много... 1. Имах желанието да смъкна 5 кг, но качих толкова през 2017. 2. Имах желанието да си намеря ново професионално поприще, уви, неуспешно. 3. Да редактирам и преиздам книгите си, уви, неуспешно поради мързел и други подобни причини. 4. В края на годината правих ремонт, още стоя без мебели. 5. И парите...

Докато навън вали ситен дъжд и зимата наближава с тихи стъпки, аз стоя с мълчаливо сърце и спящо бебе в дома на родителите си. Мисля си за нещата от живота. Моят. Той няма общо нито с книги, нито с филми. А бих искала да живея другояче. Истински. Смислено. С чувства.  Но днес, докато водните капки чукат прозореца, а перлени сълзи ту пълнят очите ми, ту спират, стоя и си мисля „Как стигнах до тук?“. Дори не бих казала, че съм на дъното, а в някаква дупка от преплетени плевели и вехнещи цветове, които като че ли ежедневно порастват по-големи и ме обездвижват. До безразличие.   Не съм сигурна, че имам големи постижения, освен общоприетите – висше образование, „сигурна“ работа в държавна институция, бебче и ужким „човек до себе си“.  Всичко това обаче винаги е било на заден план сред приоритетите ми. Имах други желания, от който най-главното е да живея извън България, към която, честно казано изпитвам неприязън.  Обичам Австрия, но някак си тази обич се разпиля из п...

Тяхната история започна мигновено, както и завърши. Като два призрака, унищожени чрез останките в гробовете си нощем.   Сомбре си беше женкар. Нито една жена не се задържаше при него за повече от две вечери и то ако не е трезвен. Една нощ – колкото, толкова.   Вивиан имаше опит с дългите връзки.  Както и с разделите след тях, които изживяваше по различен начин. Нямаше месец, откакто се разделиха с бившия й. След една година заедно. Той предпочете приятелите си пред нейното присъствие и й би шута без да се замисли. Тя беше уязвима и разстроена. Сомбре, въпреки пиянството си, имаше сериозни познанства. Те му осигуряваха висш пост на работното място. Вивиан представляваше част от екипа му, от десет човека. Наближаваше края на годината и съответно дългоочаквания банкет. Много храна, алкохол и безумия. Вивиан искаше да се напие.   Колективът реши събитието да се проведе извън родния град на всички работници. Банкет на хижа, с много пиене. Повечето колеги имаха ле...

Концентрирала поглед върху документацията Тамара дори не чу почукването по вратата на кабинета й, което се оказа доста настойчиво. Когато тя вдигна очите си от написаното, дишането на един от слугите й нарушаваше тишината в стаята.  Той притеснено се прокашля и се поклони дълбоко. Дамата отправи обвинителен кос поглед, в който обаче се прочете любопитство какво толкова важно имаше, че слугата да се осмели да влезе без нейно съгласие. -Извинете неучтивостта ми, милейди, но нося важна пратка за вас от човек, който ме помоли въпреки негативното отношение, което ще събуди моята настойчивост, на всяка цена да предам посланието му– извинително каза младежа, след което още по-дълбоко се поклони пред нея. -Явно наистина това, което имаш да ми предаваш е много важно, щом нарушаваш спокойствието в личните ми покои – обвинително каза Тамара – Но добре, след като е така спешно, предай, каквото трябва. Прощавам ти проявата не неуважение, но се надявам да не се повтаря. Младият слуга плахо п...

Вивиан Лий потропваше леко с токчетата си докато вървеше към любимото си кафене. Тя седна на масата и си поръча обичайното – дълго кафе с шоколадова торта.  Жената искаше да се наслади на момента от крайно ограниченото си лично време. Това беше храна за душата й, която стоеше разнищена като недоизплетена сламена кошница.   Вивиан Лий мина през много неща в последните месеци – от бременност до раждане на дете и разваляне на взаимоотношения с много хора.  Стресът й се трупаше ежедневно докато тя не реши да стопира това, в което се превръщаше – сенчеста фигура без лъч светлина в живота си.  Това беше така погрешно и ненужно и тя го знаеше. Именно за това пожела да премахне тази пагубна и фалшива изгубеност от живота си, създадена от нея самата.   На свободното място срещу нея се изкачи постепенно една охранена улична котка – в бяло и черно, с дълги мустаци и пухкава опашка, която търсеше слънчево място да се припича. Уви, единственото такова се намираше именно ...