Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...
Получаване на връзка
Facebook
X
Pinterest
Имейл
Други приложения
Пътят на Коприната – Част 18: Черният камък и пътят през пясъците
Получаване на връзка
Facebook
X
Pinterest
Имейл
Други приложения
Пътят на Коприната – Част 18
Черният камък и пътят през пясъците
Понякога най-опасният път не започва в пустинята.
Започва в момента, в който разбереш, че носиш нещо, което никога не е принадлежало на хората.
Докато Лейла слушаше Ищар да говори за Розовите тъкачи и нишката, която се предава през поколенията, за миг през съзнанието ѝ премина Амин.
И Синият оазис.
Без причина.
Но не съвсем.
Някъде дълбоко в себе си тя се запита дали мястото на истината не пази история и за нея.
След това мисълта отлетя като птица по вятъра.
А далеч на запад Амин вече не можеше да избяга от гласа, който го зовеше все по-настойчиво.
Черният камък
Сънят дойде малко преди изгрев.
Амин стоеше насред непознат площад.
Около него се въртяха сенки, хора и гласове, които не можеше да различи.
Срещу него стоеше Жиран Ил'Фар.
Старецът не изглеждаше така, както обикновено.
Липсваше обичайната му усмивка.
Липсваше и лекотата, с която приемаше света.
В ръцете си държеше обсидиана.
Черният камък блестеше като застинала нощ.
Жиран го погледна продължително.
После каза:
— Този камък не трябва да е в теб, нито в ръцете на някой смъртен.
Амин мълчеше.
— Може би не принадлежи на този свят. Или поне не е трябвало да бъде в него.
Старецът прокара пръсти по гладката повърхност.
За миг в очите му се появи умора.
Не от годините.
От товара.
— Това е бреме, което не всеки може да носи.
След кратка пауза добави:
— Но ти можеш.
После му подаде камъка.
В мига, в който обсидианът напусна ръцете му, Жиран сякаш си пое дъх след много дълго задържане.
По лицето му премина облекчение.
След това старата му усмивка се върна.
Позната.
Топла.
Леко пакостлива.
— Да продължим с играта.
Сънят се разпадна.
Амин отвори очи.
Огънят в лагера едва тлееше.
Черният камък лежеше до него.
Тежък.
Мълчалив.
Но само привидно.
За миг през съзнанието му премина друг спомен.
Лейла.
Седнала до огъня преди много луни.
Тогава бе погледнала обсидиана и бе казала тихо:
— Този камък не принадлежи на теб.
По онова време думите му се сториха странни.
Камъкът беше просто камък.
Сега вече разбираше.
Лейла не беше говорила за собственост.
Говореше за принадлежност.
За мястото, откъдето идват нещата.
И за мястото, където трябва да се върнат.
Гласът
През последните дни гласът се беше променил.
Вече не идваше понякога.
Идваше постоянно.
Сутрин.
По обяд.
Привечер.
Преди сън.
Понякога беше шепот.
Понякога звучеше като ехо от дълбок кладенец.
Но едни думи се повтаряха отново и отново.
Пътят към дома.
Мястото на истината.
Пътят към дома.
Мястото на истината.
Пътят към дома.
Мястото на истината.
Амин не знаеше какво означават.
Но вече знаеше, че не може да ги пренебрегне.
Край огъня
Няколко дни по-късно той спря в кервансарай на границата на пустинята.
Там се събираха търговци.
Водачи на кервани.
Коневъди.
Хора, които знаеха повече пътища от картите.
Разговорът постепенно се насочи към забравените маршрути.
Тогава Амин зададе въпроса.
— Има ли по-кратък път на изток?
Настъпи тишина.
Един от старите водачи го погледна внимателно.
— Има.
— И?
— Не го използваме.
— Защо?
Старецът отпи бавно от чашата си.
— Защото се пази от Плуващата змия.
Няколко души свалиха поглед.
Други се намръщиха.
— Каква змия?
— Пустинна история — отвърна някой.
— Не е история — възрази друг.
— Всяка буря има лице.
— И всяка буря си търси жертви.
Един от водачите се облегна назад.
— Ако наистина смяташ да тръгнеш натам, ще ти трябва добра камила.
— Или много глупав кон — засмя се друг.
Няколко души се разсмяха.
— Камилата поне няма да те изостави в дюните.
— Конят е по-бърз.
— Ако оживее.
Смехът този път беше по-кратък.
По-напрегнат.
Сякаш всички знаеха, че разговорът вече не е само за животни.
— Няма значение с какво ще тръгнеш — каза старият водач. — Ако Змията реши да те намери, ще те намери.
След тези думи край огъня настъпи странна тишина.
Някои се сгушиха по-плътно в топлите си дрехи, сякаш внезапно бяха усетили студ.
Други отпиха рязко от виното си.
Трети замълчаха.
Не защото нямаха какво да кажат.
А защото понякога най-страшните истории са онези, които всички познават, но никой не иска да разказва.
Решението
По-късно същата нощ Амин остана сам под звездите.
Пустинният вятър носеше мирис на прах и далечни пътища.
Гласът в камъка отново прошепна:
Пътят към дома.
Мястото на истината.
Този път той не му се противопостави.
Вече беше взел решение.
Имаше само един въпрос.
Единствен.
Прост.
Практичен.
Конят или камилата?
Всичко останало вече беше решено.
***
Черна нощ в черен камък спи, гласове от други времена шептят. Но пътят не започва там, където питаш, а там, където вече знаеш отговора.
Заключение
Понякога истинският избор не е дали да тръгнеш.
А дали ще имаш смелостта да последваш пътя, след като вече си чул повика му.
Амин беше чул своя.
Цитат на частта
„Понякога най-ценният дар не е да задържиш нещо. А да го върнеш там, където принадлежи.“
****
Докато Амин се готвеше да навлезе в пустинята, далеч на запад друго дете на Пътя на коприната се сбогуваше с един свят, за да потърси своето място в друг.
Коментари
Публикуване на коментар