Хората, които правят деня по-лек | Неделни есета

Хората, които правят деня по-лек

Септември ми се оказа доста прагматичен и ремонтен месец. Много неща, за които доскоро дори не се замислях, решиха едно след друго да напомнят за съществуването си — климатик, бойлер, ВиК, комарници.

А аз си бях представяла септември по съвсем друг начин — като спокоен месец със съботно-неделни плажове, докато слънцето още позволява, защото през октомври вече искам да се насоча към нов творчески процес, чрез който ще се върна към отдавна изоставеното от мен рисуване. Но това е тема за друго есе.

Оказа се обаче, че ремонтите могат да носят не само разходи и досада, а и доста приятни човешки срещи.

И не само ремонтите.

Има и още нещо любопитно. Точно когато изтрих Tinder и всички приложения за запознанства, започнах да срещам хубави и високи мъже в реалния свят, с които просто да общувам.

Доскоро не вярвах особено, че е толкова лесно, но започвам да виждам нещо много простичко — когато една жена е отворена за срещи и връзка, мъже се появяват. Така работи реалният свят: виждаш човека пред себе си, поглеждате се, разговаряте и почти веднага усещаш дали изобщо искаш комуникацията да продължи, вместо да прекарваш дни в излишни чатове или безкрайни телефонни разговори с някого, когото никога не си виждал очи в очи.

Затова засега моето решение е много просто — навън и на живо, като, разбира се, мога да дам знак, ако искам някой да се приближи.

Другото в момента ми се струва загуба на време и енергия.

„Ами, после ще събираме“

Първата събота на септември започна с майстор за климатика, който уж беше оправен, но през август отново издъхна по една или друга причина.

Имах телефона на човека отпреди четири години, когато се преместих в сегашното си жилище. Обадих се с въпроса дали още ремонтира климатици и с вътрешната нагласа, че сигурно ще чакам поне седмица, защото всички около мен обясняваха как през лятото майстор за климатик не можело да се намери.

Оказа се, че може, при това за един ден, което отново ми напомни, че понякога е по-добре просто да опитаме, вместо предварително да приемаме чуждия опит за собствен.

Живея на последния етаж и мястото е малко специфично, затова майсторът излезе с гумените си чехли върху покрива, за да смени една изгоряла част. Аз придържах прозореца и стоях наблизо с идеята поне да помагам, ако се наложи, защото цялата ситуация не ми изглеждаше особено безопасна.

По едно време куфарът му с големите инструменти се изсипа от покрива.

— Олеле, как пък така ще стане! — възкликна той.

— Ами, на късмет е — отвърнах аз.

Позасмяхме се, а когато той установи, че поне важните инструменти са останали при него, вече и двамата продължихме да се смеем чисто човешки.

Предложих да помогна със събирането, защото донякъде приех случилото се и като моя отговорност, но човекът беше съвсем спокоен:

— Ами, после ще събираме.

В крайна сметка климатикът ми работеше, аз си платих ремонта, а той отказа помощта ми и каза, че сам ще се оправи с разпилените инструменти. Въпрос на свободна воля, но от един ремонт, който очаквах да бъде просто поредната досадна задача за септември, ми остана много приятна човешка комуникация.

И репликата „Ами, после ще събираме“, която всъщност никак не е лоша философия за някои житейски ситуации.

Гледането е безплатно

След това тръгнах с колата към Поморие, но бензин почти нямах, защото притежавам лошия навик да забравям да зареждам, докато техниката в колата не започне настойчиво да ми напомня, че вече е време.

На бензиностанцията един млад, хубав и висок мъж зареди колата ми.

Погледнах го и чисто по женски си казах:

„Е, гледането е безплатно.“ :)

Платих, върнах се в колата и опитах да запаля.

Нищо.

Понеже през август два пъти ми се беше случвало колата да спира, първата ми мисъл беше, че отново трябва да ми дадат ток. Излязох и този път съвсем естествено погледнах към същия хубав мъж, примигвайки малко безпомощно, както правят понякога жените, защото точно така се и чувствах, и го помолих да ми помогне.

Оказа се, че проблемът е в разхлабена клема. Той започна да ми обяснява какво се е случило, после тръгна да търси инструменти, аз намерих такива, а той продължи да ми показва кой за какво служи.

Аз продължавах да гледам и да мигам неразбиращо, докато накрая се усмихнах:

— Колкото и да ми обяснявате, нищо не разбирам.

Хубавият мъж се засмя и просто оправи колата.

Благодарих му, усмихнахме се няколко пъти един на друг и се разделихме, без нито един от двама ни да попита другия за името му въпреки явната химия. Все пак аз бях клиент, а той беше на работното си място.

И въпреки това, когато потеглих, си помислих:

„А можех да се запозная с него.“

Не защото непременно трябва да превръщам един симпатичен непознат в потенциален партньор — нямам представа какво би станало и не е нужно всяка приятна среща между мъж и жена да води нанякъде. Хареса ми друго: това беше съвсем естествена среща на живо, без профил, предварителна цел, очаквания и дни писане.

Един непознат ми помогна, посмяхме се, усмихнахме се един на друг и после всеки продължи деня си. Именно в това има нещо, което никое приложение за запознанства не може напълно да възпроизведе — живото човешко присъствие.

Понякога не помним името на човека, който ни е помогнал, но помним как сме се почувствали заради него.

„Ами за мен ще направиш изключение“

Имах и още една интересна и доста практична случка през друг почивен ден от септември. Когато времето е хубаво, обикновено съм по цял ден навън — вкъщи ще оправям, когато стане студено.

Реших спонтанно, че преди окончателно да приключи летният сезон, ще отида за първи път на плаж в Равда, и не съжалявам.

Намерих платен паркинг и попитах мъжа, който го държеше, откъде да стигна до плажа. Той ме упъти чрез най-обикновено човешко общуване, без заучени онлайн фрази, и се оказа, че морето е съвсем близо.

Този път бях с нагласата: шезлонг и пясък.

Само че свободни шезлонги почти нямаше, освен два, сложени един върху друг.

„Ще съм тук“, реших аз. Все пак вече имах платен паркинг.

Оказа се, че единият шезлонг е малко счупен и не може да се регулира както трябва, но това изобщо не ме притесни. Не паднах, лежах си спокойно и се припичах, а след като никой не идваше да ми вземе парите, си казах, че съвсем спокойно ще продължа да си стоя там.

Разбира се, дойде. :)

Младежът, който се грижеше за шезлонгите, изглеждаше крайно учуден, че съм се настанила точно на счупените, които нарочно бил отделил. Вместо просто да ми вземе парите обаче, започна да размества други, за да ми намери здрав шезлонг и да ме настани удобно.

Само че по принцип не давал само един.

Погледнах го и съвсем естествено казах:

— Ами за мен ще направиш изключение. 😂

И той действително направи.

Дали защото не му се занимаваше с разправии на плажа, или защото ме беше видял как цял час съм си лежала напълно доволна върху счупения шезлонг, не знам, но се смяхме много и денят стана още по-хубав.

После се оказа, че за първи път е дал само един шезлонг на човек, а съвпадението ми хареса — аз бях за първи път на плаж в Равда, а той за първи път даваше единичен шезлонг.

Малко смешно „за първи път“ и за двама ни, но пък денят беше невероятен, а плажът — прекрасен.

На връщане към дома, разбира се, животът реши да добави финален щрих. На излизане от паркинга леко ударих задната част на колата в един кол и одрасках боята, но все някога ще я боядисам.

Ако не — ще сложа роза или орхидея върху драскотината, както вече съм правила с други малки одрасквания по колата. Очевидно постепенно изграждам собствена система за автомобилен ремонт. :)

Хората, които правят деня по-лек

Септември още не е свършил, но досега ми даде много такива малки срещи, и не са само тези три.

Когато дойдоха да вземат мерки за новите ми комарници, техникът между другото оправи и стар проблем с вратата към терасата. Малък жест, който не беше длъжен да направи, но точно от такива неща понякога един обикновен ден става по-хубав.

Все повече си мисля, че не е необходимо хората да останат дълго в живота ни, за да оставят нещо хубаво в него. Понякога са достатъчни само няколко минути — някой да ти поправи колата, друг да премести един шезлонг, трети да се засмее с теб над разпилян куфар с инструменти.

Не знам имената на всички тези хора и вероятно с някои никога повече няма да се срещнем, но знам какво ми оставиха — усещането, че обикновеното човешко отношение все още съществува.

И може би точно затова вече не ми липсват приложенията за запознанства. Не защото навън зад всеки ъгъл ме чака потенциален партньор, а защото си припомних колко различно е да общуваш с истински човек пред себе си — да видиш погледа му, да чуеш смеха му и да усетиш отношението му, дори когато комуникацията приключва след пет минути.

Понякога и това е напълно достатъчно.

Септември ми донесе повече ремонти, отколкото бях планирала, но покрай тях и малките ми бягства към морето ми напомни нещо, в което всъщност винаги съм вярвала — има добрина по света и аз ще продължа да я търся както в големите неща, така и в малките: в един поправен климатик, една затегната клема, един преместен шезлонг и една оправена врата.

Защото понякога хората влизат в деня ни само за няколко минути, но успяват да го направят по-лек.

А септември досега е прекрасен.

И аз все още вярвам, че най-хубавото предстои. :)