СИМОРОН
Пост 2: Преименуването — когато сменим ролята, от която гледаме света
Понякога най-трудно се освобождаваме не от самата ситуация, а от представата кои сме в нея. Симорон предлага необичаен експеримент: за кратко да оставим познатото си „аз“ настрана и да влезем в образ, който няма нищо общо с обичайния ни сценарий.
Името е една от най-устойчивите части на самоличността. С него се представяме, подписваме се, откликваме, когато някой ни повика. С времето обаче около него се натрупват много невидими определения — представи за характера ни, за нещата, които умеем или не умеем, за ситуациите, в които се чувстваме силни, несигурни, успешни или безпомощни.
Понякога започваме да определяме себе си като човека, който винаги закъснява, на когото определени неща просто не се получават или който предварително очаква неприятности. Повторени достатъчно често, подобни заключения вече не звучат като описание на отделно преживяване, а като част от самоличността.
Именно с тази привидна устойчивост си играе една от най-характерните техники на Симорон — преименуването.
Когато старото име остане за малко настрана
В книгата „Симорон из первых рук, или Бурлан-До“ Петър и Петра Бурлан разказват, че идеята за преименуването се появява в развитието на школата през средата на 90-те години. Вместо човек да се придържа към познатия образ за себе си, той временно приема друго название, изградено от предмети, действия и ситуации, които вижда около себе си. От тази практика по-късно се оформя и т.нар. „плъзгащо се преименуване“, при което образите могат да се сменят непрекъснато. LoveRead
Тук има съществена разлика между симоронския подход и обикновеното позитивно утвърждение.
Когато човек произнася „Аз съм уверена“ или „Аз съм успешна“, смисълът е ясен — желаното качество се заявява директно. При преименуването логиката е съвсем друга. Новото название може да бъде странно, комично, поетично или на пръв поглед напълно безсмислено. То не трябва да доказва нищо и няма задача да звучи убедително.
Представете си, че преди важен разговор поглеждате навън и виждате червен чадър, облак и птица. Вместо да повтаряте познатите мисли за предстоящата среща, за кратко можете да се превърнете в „червения чадър, който разхожда облаците под крилото на птицата“.
Смисълът не се крие в буквалното значение на тази фраза. Тя е ценна именно защото няма място в обичайния сценарий.
За миг мисълта тръгва в друга посока.
Абсурдът като прекъсване на навика
Човешкото съзнание обича познатите пътища. Предишният опит ни помага да предвиждаме случващото се, но същата способност понякога изгражда ограничения.
Един неприятен разговор лесно може да се превърне в очакване, че следващият ще бъде също толкова труден. Неуспешната публична изява постепенно може да се превърне от конкретен спомен в убеждението, че човек „не умее да говори пред хора“. След поредица от разочарования вече не очакваме просто нов резултат — започваме предварително да разиграваме познатия край.
Тогава преживяното престава да бъде само минало и започва да участва в начина, по който си представяме бъдещето.
Симоронското преименуване не изтрива спомените и не променя биографията. То предлага кратко прекъсване на автоматичната връзка между тях и настоящия момент.
В новия образ няма предишен провал, който трябва да бъде повторен. „Червеният чадър, който разхожда облаците“ никога не е водил трудния разговор, не се е изложил пред публика и не е получил отказ. Той дори не принадлежи на реалността по начина, по който сме свикнали да я подреждаме.
Точно затова абсурдът получава свое място в тази игра.
Той нарушава предвидимостта.
Плъзгащото се преименуване — свят, който непрекъснато сменя образа си
Първоначалната идея постепенно се развива в още по-свободна практика. При плъзгащото се преименуване човек не избира една нова роля, която да носи дълго, а позволява на образите да се сменят според онова, което попада в полезрението му.
Чаша върху масата, котка до прозореца и слънчев лъч могат да се съединят в едно название. След миг вниманието се премества към дървото отвън, преминаващия автомобил или отражението върху стъклото и се ражда съвсем друга комбинация.
При описанието на тази техника Бурлан подчертават именно свободното съчетаване на предмети и явления, без необходимост да се спазват обичайните граматически и логически отношения между тях. LoveRead
Няма правилно име, което трябва да бъде намерено.
Няма и художествен конкурс за най-красиво словосъчетание.
Важна е спонтанността, защото тя превръща заобикалящата среда в материал за въображението. Познатите предмети временно престават да бъдат ограничени от предназначението си и влизат в история, която допреди секунди не е съществувала.
По този начин обикновеният ден може да се окаже изпълнен с безброй възможни сюжети.
Тази свобода напомня детската способност да превръща стол в кораб, одеяло в палатка или клонче във вълшебен предмет. При възрастния въображението не е изчезнало; просто рядко получава разрешение да действа без практическа цел.
Симорон му връща точно това разрешение.
Между играта и действителността
Колкото и освобождаваща да бъде една техника, тя има своите граници.
Преименуването няма да подготви човек за изпит, няма да проведе сложния разговор вместо него и не може да вземе решение, което изисква реални действия. Новото название не променя автоматично външните обстоятелства.
Неговото поле е вътрешното преживяване.
Тази разлика е особено важна при Симорон, защото около школата с времето се натрупват множество езотерични интерпретации, според които определени ритуали могат да привличат събития или пряко да влияят върху действителността. Подобни твърдения не са научно доказани.
Това обаче не означава, че игровото преживяване е лишено от стойност.
Човек може да почувства облекчение, да се разсмее, да излезе от напрегнатата си мисловна схема или просто да открие по-лек начин да преживее конкретния момент. За това не е необходимо да се приема мистично обяснение.
Какво може да ни подскаже психологията
Самият Симорон не е научно утвърден психотерапевтичен метод, затова би било неправилно ефектите на отделни психологически механизми автоматично да се приписват на цялата школа.
Съществуват обаче изследвани процеси, които помагат да разберем защо промяната на гледната точка понякога влияе върху начина, по който преживяваме дадена ситуация.
Един от тях е самодистанцирането — погледът към собственото преживяване от по-отдалечена перспектива. Изследвания на Итън Крос и Йозлем Айдук показват, че дистанцираният анализ може да промени начина, по който човек обработва силно емоционални преживявания. PubMed
Друг близък процес е когнитивното преосмисляне, при което не самото събитие, а неговата интерпретация се променя. Хуморът също може да участва в този процес: експериментални проучвания показват, че хумористичното преформулиране на негативни стимули може да намали преживяваните отрицателни емоции. PubMed
Това не превръща преименуването в научно доказана терапия. По-скоро показва, че човешката реакция към една ситуация не зависи единствено от самото събитие, а и от перспективата, през която го възприемаме.
А точно с перспективата Симорон обича да играе.
Имената, които си даваме без да забелязваме
Езикът не просто описва действителността. Чрез него непрекъснато разказваме и собствената си история.
Понякога заявяваме, че „сме такива“, друг път сме убедени, че определени неща винаги се случват именно на нас, а някое действие предварително изключваме с категоричното „това никога не бих могла“. Такива фрази могат да бъдат моментни наблюдения, но с времето част от тях се превръщат в устойчиви определения.
Преименуването прави обратното — превръща определението във временно.
Днес човек може за няколко минути да бъде „сребърната лъжица, която дирижира дъжда“, след малко да приеме съвсем друг образ, а после спокойно да се върне към собственото си име.
Нито една от тези роли няма претенцията да бъде истина.
Тъкмо в това се крие свободата им.
Щом абсурдното название може да бъде сменено толкова лесно, възниква любопитният въпрос дали всички останали етикети, които сме събирали през годините, също заслужават да бъдат приемани като окончателни.
Да видиш повече от едно значение
В ежедневието предметите имат предназначение, хората имат роли, а събитията получават обяснения. Тази подредба е необходима — без нея светът би бил трудно разбираем.
Въображението обаче позволява за кратко да се появи втори пласт.
Чашата продължава да бъде чаша, но може едновременно с това да се превърне в част от невероятна история. Предстоящата среща си остава реална, но тревогата около нея не е длъжна да заема цялото пространство. Човекът не губи своята самоличност, когато си измисли друго име; той просто проверява как изглежда действителността, когато престане за миг да се държи за една-единствена версия на себе си.
Точно тук преименуването се оказва повече от забавна игра с думи.
То не пита: „Кой трябва да станеш?“
По-интересният въпрос е:
„Колко от онова, което смяташ за неизменна част от себе си, всъщност е роля, която си свикнал да повтаряш?“
Симорон не предлага окончателния отговор.
Вместо това оставя вратата отворена към експеримента — да погледнем наоколо, да съберем няколко несъвместими образа и за кратко да излезем от познатия сценарий.
Понякога промяната започва именно там: не когато получим ново име, а когато разберем, че старите определения не са единствената възможна история за нас.
Защото свободата невинаги означава да станем някой друг. Понякога е достатъчно да престанем да вярваме, че сме длъжни винаги да бъдем една и съща версия на себе си.
