СИМОРОН
Пост 4: Симпатизация — когато светът се превърне в съавтор
Има дни, в които преминаваме през света, без почти да го забелязваме: вещите изпълняват предназначението си, улиците водят от едно място към друго, а познатите гледки постепенно се превръщат във фон. Симорон предлага различно преживяване — за кратко да престанем да възприемаме действителността единствено като подредена система от функции и да открием в нея линии, ритъм, движение и връзки, които обичайният поглед пропуска.
От „симпатяга“ към света около нас
В системата на Петър и Петра Бурлан думите често получават собствен игрови смисъл, а такъв е и случаят със „симпатягата“ — образ, който се появява след друга симоронска практика, наречена самообгон, и първоначално може да бъде изразен чрез свободна рисунка, своеобразна „загогулина“. В описанието на авторите тя служи като символична карта на състояние, при което човек временно се освобождава от прекомерното фиксиране върху предварително поставена цел и допуска по-свободно движение на въображението.
Следващата стъпка е още по-интересна, защото вместо непрекъснато да разглежда собствената си рисунка, участникът започва спонтанно да разпознава подобни линии, ритми и форми в заобикалящата го среда — в очертанията на дърво, в сгънат плат, в случайно подредени предмети или в движение, което за миг привлича вниманието.
Бурлан наричат подобни внезапни съвпадения „светлячки“, като подчертават, че те не трябва да бъдат издирвани настойчиво, защото тогава играта лесно би се превърнала в поредната задача, която човек трябва да изпълни правилно. Смисълът е точно обратният — образът да възникне неочаквано, да бъде преживян и после спокойно да отстъпи място на следващото впечатление.
Тъкмо тук постепенно се разкрива същността на симпатизацията: вместо да налагаме предварително измислен модел върху действителността, започваме да ставаме по-чувствителни към формите, които вече съществуват пред нас.
Когато предметът престане да бъде само предмет
В ежедневното възприятие чашата е предназначена за пиене, столът — за сядане, а дървото край пътя е част от пейзажа, което е напълно естествено, защото практичната подредба на света ни позволява бързо да се ориентираме в него.
Симпатизацията обаче предлага за кратко да видим и втори пласт, в който извивката на клон може да напомни движение на ръка, звънът на трамвая да се превърне в ритъм, а случайно оставените вещи върху бюрото да образуват композиция, която никой не е планирал.
Светът не се е променил; различен е начинът, по който вниманието се движи през него.
Тази особеност е съществена за оригиналния Симорон, защото творчеството се появява именно там, където обикновено виждаме единствено функция. В текстовете на Бурлан като материал за игра могат да участват предмети, природни форми, човешкото тяло, звукът и движението, което превръща обикновената среда в своеобразна сцена, без тя предварително да е била подготвена за това.
Не е необходимо да се случи нещо необичайно.
Достатъчно е необичайното да бъде забелязано.
Симпатизацията като движение
С развитието на практиката образът постепенно напуска листа и преминава към тялото, защото линията, наклонът, ритъмът или общото впечатление от даден предмет могат да бъдат преведени на езика на жеста.
Това не е точно копиране. По-важно е да се улови характерът на наблюдаваното и да му се отговори свободно.
Висока и издължена форма може да породи плавно изправяне на тялото, тежък предмет — по-бавно и плътно движение, а хаотична композиция — рязка смяна на посоката, без да е необходимо някой отвън да разпознава първообраза.
Смисълът се намира в самото преживяване, защото участникът вече не остава единствено наблюдател, а временно влиза в ритъма на онова, което вижда.
Точно тази свобода отличава симпатизацията от механичното подражание. Когато имитацията е буквална, вниманието е насочено към точността; когато е игрова, интересът се премества към асоциацията и личния отговор.
А понякога светът може да бъде изпят
Една от най-необичайните форми на симпатизацията при Бурлан е свързана със звука, тъй като според тях предмети и ситуации могат да бъдат „изпявани“ чрез свободни тонове, ритми или вокални импровизации, без да е необходима истинска мелодия и още по-малко музикално умение.
Жетон, турникет, вагон на метрото, движение на хората или шумът на улицата могат да подскажат собствен въображаем звук, който постепенно да премине в жест и движение.
На пръв поглед тази идея изглежда абсурдна, но зад нея стои любопитна творческа логика: вместо само да приемаме звуковата среда, започваме да ѝ отговаряме.
Така улицата може да бъде преживяна като импровизирана партитура, в която предметът има въображаем тон, движението носи ритъм, а всекидневната сцена се превръща в кратка композиция, която никога повече няма да се повтори по същия начин.
Именно тук симпатизацията преминава от наблюдение към участие.
Спонтанност вместо лов на знаци
Подобна практика лесно може да бъде превърната в нещо, което първоначално не е била замислена да бъде.
След като веднъж разпознаем линия от своята симпатяга в клоните на дърво или в случайно движение, възниква изкушението да започнем да търсим същия образ навсякъде, но тогава свободното откритие вече постепенно се превръща в контролирано издирване.
В описанието на Бурлан „светлячъкът“ има кратък живот именно защото фиксирането върху него би унищожило спонтанността, която практиката трябва да запази.
Това отличава симпатизацията от идеята за непрекъснато търсене на „знаци от Вселената“. Тук не се изгражда система от символи, които трябва да предсказват или обещават определен резултат; по-важно е самото движение на вниманието, което открива нови връзки, без веднага да ги превръща в послания.
Творчеството трудно остава свободно, когато всяко откритие трябва да бъде използвано за нещо, затова понякога една необичайна форма може просто да остане красива форма — и това да бъде напълно достатъчно.
Другите хора не са материал за нашата игра
Особено важна граница се появява, когато в центъра на наблюдението попадне друг човек.
Бурлан отхвърлят идеята за насочена, изкуствена симпатизация, чрез която някой да бъде променян според чуждо желание, а това уточнение има значение и извън философията на школата, защото личната игра с възприятието не превръща околните в реквизит.
Можем да забележим интересен ритъм в движение или необичайна поза, но демонстративното им копиране с цел да провокираме реакция вече би променило естеството на упражнението и би могло да бъде възприето като подигравка.
По тази причина симпатизацията има най-голям смисъл като промяна в нашето собствено преживяване, а не като средство за управление на чуждото поведение.
Подражанието е по-естествено, отколкото изглежда
Макар специфичните идеи на Симорон да не са научно доказани, психологията отдавна изучава човешката склонност към несъзнателно подражание.
Хората често възпроизвеждат част от жестовете, позите или мимиките на събеседниците си, без съзнателно да са решили да го направят — явление, известно като „хамелеонов ефект“.
По-късните изследвания показват, че връзката между подражанието, емпатията и разпознаването на емоциите е значително по-сложна от простото твърдение, че имитирането автоматично създава близост, защото върху този процес влияят контекстът, отношенията между хората, социалната мотивация и индивидуалните особености.
Научните данни не доказват симоронската концепция, но напомнят, че човешкото поведение по природа включва много по-фино отражение на средата, отколкото обикновено осъзнаваме.
Разликата е, че Симорон превръща спонтанното отражение в съзнателна творческа игра.
Творчество без предварителен резултат
Една от най-интересните особености на симпатизацията е отказът всяко действие непременно да води до измерима полза.
Това звучи необичайно в свят, в който почти всичко получава цел: учим, за да придобием квалификация, работим, за да постигнем резултат, спортуваме, за да подобрим здравето си, а понякога дори свободното време се превръща в още един проект за самоусъвършенстване.
Симпатизацията предлага противоположно преживяване, при което действието може да съществува единствено защото е интересно в момента.
Странният звук, който решаваме да повторим, необичайната линия, която привлича погледа ни, или жестът, който никога не бихме направили в обичайната си роля, не са длъжни да произведат резултат, за да имат стойност.
Тъкмо тази липса на предварително изискване създава пространство за спонтанност.
Когато светът престане за момент да бъде задача за решаване, той отново може да стане място за откриване.
Когато всекидневието отново стане интересно
Вероятно най-ценната страна на симпатизацията не се намира в рисунката, в движението или в необичайното „изпяване“ на предметите, а в начина, по който практиката променя вниманието.
Обикновено преставаме да забелязваме голяма част от онова, което ни заобикаля, защото вече го познаваме: един и същ маршрут, същата чаша на бюрото, познатата гледка през прозореца постепенно се превръщат във фон, който съзнанието почти автоматично пропуска.
Игровият поглед нарушава тази автоматичност, като позволява на отражението върху стъкло, ритъма на стъпките или необичайната форма на най-обикновен предмет отново да привлекат вниманието.
Не се е случило чудо и средата не се е преобразила; променил се е начинът, по който присъстваме в нея.
Може би точно затова симпатизацията е интересна дори когато оставим настрана всички езотерични обяснения, защото не е необходимо да вярваме, че тя управлява външните събития, за да открием стойност в способността ѝ да прави познатото отново видимо.
Светът рядко е толкова еднообразен, колкото ни изглежда, когато го гледаме по навик.
Симпатизацията ни напомня, че понякога не е необходимо действителността да се промени, за да стане отново интересна — достатъчно е ние да престанем да я гледаме така, сякаш вече сме видели всичко.
