Публикации

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Слушането на сърцето с Роксет

Изображение
Слушам тази позната на всички стара песен. Повечето я свързват с любов, но аз открих ново нейно значение за мен и сърцето ми. Често пъти хората слушат други и започват да си вярват, че и те искат същото като тях. Далеч не е така. Но винаги принципа "широко затворени очи" е по-удобен от реална битка с несъответствията на желанията в сърцето и това, което реално се случва. Често не-слушането или по -скоро нежеланието за чуване води до негативни чувства на завист, на безпомощност, безнадеждност и липса на отговорност. Хората бягат от недобрата за тях реалност, кой с игри на думи ,кой с компютърни такива или други форми на скриване на главата в пясъка. Валери си мислеше това, докато пътуваше по служба с междуградския автобус. Слушаше спътниците си, не лично нейни, но присъстващи, в превозното средство. Всички се оплакваха и мърмориха колко бил тежък живота.  Няма нищо лесно и леко или поне със сигурност не е безплатно. Нужни са усилия, за да се срещне човек с нелицеприятната с...

Кръпки

Изображение
Закърпвах части от себе си, кръпка по кръпка, да стана цялата идеална за тебе, реална жена, но ти не ме разбра и такава не ме пожела... А имахме мнима връзка, илюзия моя бе това... Обичам те, борих се, че дори и сега... когато не виждам даже и смисъла... Защо го правя – исках те, искам те, да сме заедно винаги, във вечността... Не вярвах в нея, повярвах заради дума една, изказана от теб, ти искаше... оптимистка... но уви, явно не се доказах пред тебе така... исках да приемеш индивидуална жена... И среща ме утрото със студ, мокрота. Лежа на леглото с възглавницата сама... Поздравява ме отвън с капки дъжда, пълнещи останалата в мен празнота... Зашита от кръпки безбройни досега, с конците на болезнена самота и иглата без отвор, само с една страна... Свърши макарата на моята душа... умря...

За сенките и хората

Изображение
Новогодишната еуфория мина. След много празнуване хората се върнаха към ежедневието си. Самотни, замислени, студени, несигурни и така естествено истински. Валери се разхождаше по осветените улици. По януарски, тоест със силна украса сякаш за заблуда на някого и отклонение от   пътя. Във всичко. Задъхани, умислени и бързащи за някъде. Вървяха. Начумерени. Защо ли? – Може би липсата на вяра или нещо друго, Валери не знаеше. И не искаше да научава.   Летаргия. Състояние на духа, което пробужда дълбоки, понякога леко мрачни размисли, за да се появи светлината в тунела. На задънените улици. Имаше една кънтри песен – „След всеки дъжд изгрява слънце“ и да, наистина сред всеки мрак идва светлината на прозрението. За това е нужна изолация от шума на думите и проектираните очаквания. Да се прави нещо, което не е желано от сърцето. Валери вървеше загърната в шала към автобуса си –замислена, студена, самотна и несигурна. Защото в момента така искаше, а всяко желание има ...

Дънките

Изображение
Днес отново съм по дънки с щриха на размисли. Доста скъсани от поредни разочарования. Които ме направиха по-силна и наясно със себе си. Осъзнах неща, които из кристализираха след среща с позабравени хора. Благодарна съм. Видях плам в очите им, които ми показа ясно, че дълго време съм се скитала по места, които не са моите и дълбини, в които нямам желание да плувам. Нито ги усещам, нито се виждам в тях като част от пъзела на живота си. Превърнах се в пътешественик, който вървеше без посока. В търсене на себе си някъде, където няма как да си освободи лично пространство. Съвсем сърдечно и съзнателно го признавам пред себе си. Без грам разкаяние, защото това даде нова опитност. Намерих парченца за изграждане на пирамида от ситуации, действия и постижения, които да обогатят душата ми и да ме върнат към центъра й. Често пъти се случва да се пътува безцелно и неопределено, за да се види човек ясно отстрани и някак си обективно, за да не се търси там, където няма как да се намери, за...

Понеделнишко

Изображение
Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките. Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си ?   В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени. Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата.  Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.