Бръшлян — много живот в едно тихо място | Лична Призма

Бръшлян — много живот в едно тихо място

Неделно есе | 1 ноември 2026 г.

Има места, на които времето сякаш е спряло. Не защото там нищо не се случва, а защото животът следва друг ритъм — по-спокоен, по-близък до природата и някак независим от непрекъснатото бързане, с което сме свикнали.

За мен едно от тези места е Бръшлян.

Посетих селото отново на 10 октомври. Избрах датата съзнателно, защото за мен тя е силен енергиен портал. Исках да излекувам някои стари рани в душата и сърцето си, а Бръшлян е мястото, което ме зарежда всеки път, когато съм там.

Не беше първото ми посещение. Вече познавах селото, обичах атмосферата му и знаех какво спокойствие ми носи. Този път обаче имах и една по-лична причина да се върна — желаех да оставя зад себе си чувства и спомени, от които вече нямах нужда.

Беше от онези дни, в които не е необходимо да се случи нещо необикновено, за да се почувстваш добре. Достатъчно е да се огледаш, да забележиш подробностите и да си позволиш да бъдеш там, където си.

Посетих гората, където прекарах около два часа. Наслаждавах се на всичко — на пътя, на разходката, на природата. Някак неусетно забравих за грижите си, а точно това беше целта ми. Исках да си подаря малко време, през което да не мисля непрекъснато за ежедневните проблеми.

Почивните си дни обикновено прекарвам извън Бургас, на тихо и спокойно място. Разбира се, стига да не вали. Тогава предпочитам да си остана вкъщи и да се наслаждавам на домашния уют.

Но с Бръшлян ме свързва и още нещо.

Преди няколко месеца исках да си направя фотосесия за стихосбирката „Многоточия“. Така и не я осъществих тази година, но идеята си остава. Вероятно ще бъде догодина, когато намеря фотограф, който да се съгласи и да предложи услугата на изгодна за мен цена.

Бях избрала точно Бръшлян, защото селото е подходящо за темата на стихосбирката — лекуването по пътя на светлината в живота. Представях си как природата, старите къщи и особената атмосфера на мястото ще допълнят усещането, което желая да предам чрез стиховете си.

Имаше и един личен спомен, който исках да пусна.

По-рано тази година имах връзка с мъж, който е фотограф. Смятах фотосесията да бъде една от нашите хубави срещи, нещо, което да преживеем заедно. Така и не се състоя.

Отношенията ни останаха в миналото, но мечтата ми за снимките не е изчезнала. Исках да се освободя от спомена за това несбъднато преживяване, без да изгубя радостта, която самото място ми носи.

Защото Бръшлян беше ценен за мен и преди тази история. И продължава да бъде.

Още докато разглеждах старите къщи, ме обзе познатото особено спокойствие. Камъкът, дървото, тесните улички и традиционната архитектура създаваха усещането, че съм попаднала в място, съхранило нещо от миналото.

Харесвам такива къщи. В тях има характер, който не се нуждае от показност. Красотата им е в материалите, в пропорциите и в следите от времето. Те не приличат на сградите, които днес се строят навсякъде, и може би точно затова толкова обичам да ги разглеждам.

Тези къщи имат дух и история. Не са празни.

А Бръшлян си има и една моя любима особеност — единствената вендинг машина за кафе в селото!

Всеки път, когато съм там, ритуално си вземам кафе от нея. Вече си имам този малък навик, който е част от удоволствието да се връщам. Нищо особено на пръв поглед, просто кафе от вендинг машина, но за мен то си е част от Бръшлян.

Колкото повече се разхождах, толкова по-ясно си припомнях защо харесвам това място.

Там имаше толкова много живот!

Видях кокошка с пиленцата ѝ — една съвсем обикновена гледка, която рядко срещам в градското ежедневие.

Някак ми напомни за семейството — майка с дечицата си, която се грижи за тях, пази ги и ги учи
на различни неща. А това е толкова хубаво преживяване! Да наблюдаваш как малките растат, постепенно откриват света и се учат да бъдат самостоятелни.

Беше ми мило да ги гледам. В градския живот, който понякога ми изглежда толкова студен, рядко се замисляме за красотата на подобни съвсем естествени отношения. А една кокошка с пиленцата си успя да ми напомни за грижата, близостта и топлотата на семейството.

Имаше и дружелюбна котка, която нямаше как да не привлече вниманието ми.

Още щом слязох от колата, тя се насочи право към мен, мяукайки щастливо. Очевидно искаше внимание и нямаше никакво намерение да чака да я забележа сама!

А вниманието е важно за всички живи души.

Такива срещи винаги ме радват. Обичам животните и често именно те превръщат едно място в личен спомен за мен. Изпитвам дълбока връзка с тях и искрено се наслаждавам на присъствието им.

Сред най-красивите впечатления от този ден останаха и дивите коне.

В тях има нещо особено красиво — свободата, която се усеща в движенията им, в близостта им с природата и в начина, по който живеят, без да принадлежат на нашия забързан свят.

А те са красиви, както според мен е редно да бъдат дивите души — и при животните, и при хората. Защото не живеят според ограниченията, които някой друг им е поставил, а следват собствената си природа.

И са щастливи!

Поне така ги усещам аз, когато ги наблюдавам.

Мисля, че до голяма степен приличам на тях.

Обичам свободата си, възможността да вземам собствени решения и да живея така, както желая. Не винаги е лесно, но не искам да се отказвам от себе си само за да се вместя в нечии чужди представи за живота.

Видях и няколко пуйки, които си вървяха заедно и си говореха на техния език. Толкова ме разсмяха, че веднага си спомних за Синеморец и патиците, които срещнах през лятото тази година и за които вече съм писала.

Явно птиците имат специално място в моите разходки!

Ако някой ми беше казал предварително, че сред любимите ми спомени от този октомврийски ден ще се наредят кокошка с пиленца, дружелюбна котка, диви коне и бъбриви пуйки, вероятно щях да се разсмея.

Но точно това е хубавото на подобни дни — никога не знаеш кои подробности ще ти донесат най-много радост.

А Бръшлян съвсем не беше безлюден.

Имаше мотористи и семейства, дошли да се насладят на красивото село и да прекарат приятно време. Докато разглеждах къщите и се радвах на природата, животът около мен продължаваше със своите различни лица.

Хареса ми това съчетание — старинната архитектура, животните, посетителите и съвсем обикновените звуци на един жив свят. Миналото и настоящето съществуваха заедно, без да си пречат.

Едно от любопитните неща, които отново привлякоха вниманието ми, беше изображението на Изида, старателно нарисувано върху една от къщите.

Бях го забелязала още при първото си посещение в Бръшлян и този път отново се спрях на него.

Винаги се заглеждам в подробности, които ми напомнят за митология, символи и истории. Те са част от моите интереси и няма как да ги подмина, особено когато ги открия на такова неочаквано място.

Така дори познатите кътчета на селото продължаваха да ми носят удоволствие.

Сред снимките ми от този ден остана и споменът за „Пътя на звездите“.

Това е екопътека, която води до огромна поляна, където нощем звездите се виждат особено ясно. Често групи деца минават по нея, за да наблюдават небето.

Харесва ми и самото име.

Някак е символично — пътят към звездите невинаги е лек, но когато имаш достатъчно кураж и воля, продължаваш да го следваш.

А аз знам колко вярно е това и за живота. Имала съм мечти, които не са се сбъднали, преживявала съм разочарования и съм тръгвала по пътища, които впоследствие са ме отвеждали другаде.

Но не съм престанала да желая красиви неща за себе си.

И не съм се отказала от мечтите си.

В Бръшлян усетих нещо, което трудно намирам в обичайния си ритъм — спокойствие, което не прилича на празнота.

Защото тишината невинаги означава липса на живот.

Понякога е точно обратното. Когато около теб няма непрекъснат шум, започваш да забелязваш повече — една котка, която се приближава, пиленцата край майка си, старинна къща, запазила красотата си, животните, които не бързат за никъде, и хората, дошли да видят мястото по свой начин.

Може би някои от тях, също като мен, са искали да се откъснат от сивото, рутинно ежедневие. Да се скрият за малко от градския шум, без да се притесняват кои са и какво се очаква от тях.

И всичко това съществуваше едновременно.

Докато бях там, успях да се освободя от обичайното напрежение. Нямаше нужда да правя нещо специално, нито да доказвам каквото и да било. Просто се наслаждавах на деня.

Чух се онлайн и с двама приятели, с които отдавна не бяхме разговаряли на камера. Беше ми хубаво да ги видя, а те също бяха щастливи, че отново се чуваме така.

И това допълни деня ми. Бях намерила време за себе си, но и за хора, които се радват на общуването ни.

Когато си тръгнах от Бръшлян, се чувствах по-спокойна, сякаш разходката беше подредила нещо в мен, без да се налага да мисля непрекъснато какво точно.

Не всеки хубав ден има нужда от голямо събитие. Понякога са достатъчни няколко часа на красиво място, малко любопитство и желание да видиш света около себе си.

На 10 октомври намерих точно това.

И ако някой ме попита какво най-много ми хареса в Бръшлян, няма да посоча само старите къщи или красивата природа.

Ще си спомня колко много живот открих в едно толкова тихо място.

А най-хубавото е, че сред целия този живот намерих и малко тишина за себе си.

Някак всичко ми се проясни. Успях да пусна стари чувства и да се заредя с нова енергия от гората. Бях отишла там с желанието да излекувам част от раните в душата и сърцето си, а си тръгнах с усещането, че съм направила точно това.

Не означава, че съм забравила миналото си или хората, които са били част от него. Просто вече не исках да нося същата болка със себе си.

Именно там започна моят осъзнат личен път към вътрешното спокойствие.

Днес, два дни след 44-ия ми рожден ден, когато подготвям неделното си есе за 1 ноември 2026 година, мога да кажа, че това спокойствие вече е факт.

Въпреки всичко, аз останах вярна на себе си.

Постигнах вътрешна емоционална стабилност и ясно поех по творческия си път. Продължавам да пиша, да създавам и да следвам желанията си, без да позволявам на миналите разочарования да определят бъдещето ми.

Душата ми е почти излекувана.

Очаквам нови, красиви моменти за преживяване, защото всеки мой ден е ценен. Не искам да го пропилявам в очакване на нещо, което не зависи от мен, когато около мен има толкова много живот, красота и възможности да бъда щастлива.

Това осъзнах още по-силно малко след рождения си ден. Но за него ще пиша в отделно неделно есе, когато почувствам, че е дошъл моментът.

Днес мислите ми са в Бръшлян.

В селото, което съм посещавала и преди, към което продължавам да се връщам и което всеки път ми подарява нещо различно.

Този октомврийски ден ми донесе срещи с животни, усмивки, любимото ми кафе, два часа сред гората, приятни разговори и най-вече усещането, че постепенно съм се освободила от чувства, които дълго време са тежали в сърцето ми.

Затова Бръшлян остава най-красивото и изцеляващо място за мен към този момент.

Там, където времето сякаш е спряло, аз намерих спокойствието да продължа напред.