Пътят на коприната: Паметта на пясъците

Пътят на коприната — Пост 30: Паметта на пясъците

Първото, което Амин чу от съществото пред входа, беше съвсем човешка молба:

— Отмести се от стената. Отгоре се рони.

Той вдигна глава точно когато песъчинки и дребни късове хоросан се посипаха върху рамото му. Премести се към по-ниската част на запазения зид и едва тогава потърси с поглед онзи, който го беше предупредил.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Далеч от това убежище Сухандир събираше в бележника си прочетеното и чутото по Пътя, оставяйки място за въпросите, на които още нямаше отговор. Сред пустинните останки Амин нямаше нито ръкопис, нито човек, когото да попита какво се приближава към него. През отвора виждаше част от рамо, тъмен плат и дълга коса, която вятърът отмяташе от лицето на непознатия.

После погледът му се спусна по-ниско.

Там, където очакваше крака, огромно змийско тяло се извиваше край прага и продължаваше навън, скрито от носещия се пясък. Люспите се плъзнаха по каменния ръб със същия равномерен шум, който беше чул преди малко.

Амин притисна длан към пода. Студът на камъка и острата песъчинка под пръста му го задържаха в настоящето. Съществото беше достатъчно близо, за да различи праха в гънките на дрехата му и тесните зеници сред кехлибарения цвят на очите.

— По-добре ли е там? — попита непознатият.

Амин погледна нагоре. Над новото му място зидът беше по-здрав.

— Засега.

По лицето на другия премина усмивка.

— Разумен отговор.

Той остана при входа, с човешката част на тялото си под оцелелия каменен свод. Присъствието му запълваше отвора, но отстрани продължаваше да прониква светлина — мътна и жълтеникава, променяща се с всеки порив.

Амин преглътна. Гърлото му беше сухо от пясъка.

Беше срещал хора, които разказваха за необикновени създания с увереността на очевидци, докато поредната чаша не ги караше да добавят още една глава или чифт криле. Обикновено ги изслушваше, без да спори. Сега се опита да си спомни поне една история, която да му помогне да разбере как се разговаря с това същество.

Не намери такава.

— Кой си ти?

— Селдорал.

Името не му подсказа нищо. Амин го повтори мислено, докато следеше движението на дългото тяло. Една от извивките се намести върху пясъка край външната стена; съществото изглеждаше напълно спокойно в бурята, която беше принудила него да потърси убежище.

— Амин — каза той.

— Добре, Амин. Остани още малко тук. Навън трудно ще различиш накъде вървиш.

Съветът беше толкова обикновен, че за миг му помогна да си поеме дъх.

От защитената страна на къщата се чу ниското недоволно обаждане на камилата. Амин извърна глава към звука, после отново погледна Селдорал.

— Животното ми…

— Чух го.

Амин се поколеба, но се надигна. Нямаше да остави тревогата за камилата да се превърне в още една неизвестност. Приближи до отвора, като пазеше разстояние от госта си, и надникна покрай стената. Животното беше останало на завет, с прибрани крака и глава, извърната от вятъра. Въжето и товарът стояха на мястото си.

Когато се върна вътре, Селдорал се беше отдръпнал достатъчно, за да му остави свободен проход.

Амин забеляза това.

Седна върху сгънатия край на наметалото си и извади меха. Изплакна устата си с малка глътка, преглътна и погледна към непознатия. След миг повдигна водата към него.

Селдорал поклати глава.

— Запази я за пътя си.

Амин прибра меха. Ръцете му вече бяха по-спокойни, макар че при всяко движение на змийското тяло погледът му неволно се връщаше към прага.

— Виждал съм те — каза накрая.

Селдорал го погледна внимателно.

— Къде?

— По пътя към Миреон. Имаше буря. Бях с търговци и за малко видях нещо между дюните.

Докато говореше, споменът се връщаше на отделни части: грубият плат пред устата му, нечия ръка върху рамото, подвикването да не изостава. Беше на тринадесет и се стараеше никой да не забележи колко го е страх. Баща му беше поверил поръчката на него, а Амин приемаше това доверие толкова сериозно, че дори изплашването му се струваше провал.

Сред пясъка тогава беше преминала извита сянка. Видя я за миг, достатъчно ясно, за да я помни, но недостатъчно дълго, за да бъде сигурен какво е видял.

— Не казах на никого — добави той.

— Защо?

— Щяха да ме питат как изглежда. А аз не можех да обясня.

Селдорал сведе поглед към собственото си тяло.

— Сега ще можеш.

Амин не успя да задържи кратката усмивка. Тя го изненада повече от думите.

— Не съм сигурен, че ще ми повярват.

— Тогава поне ще знаеш какво си видял.

Вятърът блъсна стената и разговорът прекъсна, докато поривът премине. Амин придърпа наметалото върху коленете си. Под дрехата камъкът докосваше гърдите му, тих и неподвижен. За първи път от много време насам необяснимото стоеше пред него и отговаряше с глас, който можеше да чуе, без да стиска обсидиана.

Тази разлика имаше значение.

— Ти вървиш през бурите — каза той. — Видях те тогава, виждам те и сега.

— Яздя ги.

Амин погледна през отвора към гъстия пясък.

— Нарочно?

— При всяка буря.

Селдорал произнесе това без гордост, като човек, който обяснява с какво се занимава. После обърна лице навън и се заслуша. За Амин шумът остана все същият — свистене, удари по камъка и сухо стържене по прага. По изражението на другия обаче разбра, че до него достига повече.

Изчака го да се обърне отново.

— Какво чуваш?

— Думи. Понякога разговор, друг път само края му. Молитви, обещания, имена. Пясъкът ги е носил дълго, преди да стигнат до мен.

Амин се вгледа в лицето му.

— На хора, които са минали оттук?

— И на хора, които са останали.

Отговорът върна в съзнанието му имената на Исуф и Шефика. За миг беше готов да ги произнесе и да попита дали сред всичко чуто Селдорал не беше запомнил и тях. Но осъзна, че още не знае какъв отговор търси. Беше живял години с разказа за бурята, отнела родителите на майка му. Не беше подготвен да чуе какво са казали в нея.

Прокара пръст по шева на наметалото и остави въпроса за по-късно.

— А можеш ли да ги различаваш? Всички тези хора?

— Слушам ги отдавна.

В гласа на Селдорал имаше търпение, което Амин познаваше от добрите майстори. Те забелязваха разлика там, където другите виждаха еднакви предмети, и трудно обясняваха колко години са им били нужни, за да започнат да я разпознават.

Самият той можеше да задържи камък срещу светлината и да види пукнатина, пропусната от купувача. Можеше да усети колебанието в гласа на продавач, преди човекът да е изрекъл цената. Опитът го беше научил да отделя същественото от онова, което нарочно му показват.

Опита се да си представи такова внимание, насочено към всичко, което бурята носи.

— Какво правиш с историите, след като ги чуеш?

Селдорал се облегна с длан на каменния праг.

— Помня ги. А когато има кой да слуша, ги разказвам.

Амин се замисли за хората, чиито гласове го бяха заварвали неподготвен по Пътя. Често първото му желание беше да се отдалечи, да намери тишина, да успее да заспи. Не се гордееше с това, но умората понякога надделяваше над съчувствието. Сега пред него стоеше същество, за което слушането беше продължило неизмеримо по-дълго от собствените му безсънни нощи.

— Не ти ли натежават?

Усмивката изчезна от лицето на Селдорал, без да остави след себе си строгост.

— Някои.

Той задържа поглед навън. Амин не побърза със следващия въпрос.

Когато Селдорал отново заговори, гласът му беше по-тих:

— Особено когато помня как някой се е радвал, преди да чуя как е загинал.

Амин сведе очи към ръцете си. Разбра го по-лесно, отколкото очакваше. За Фейх хората често му говореха с почит, припомняха честността му, изброяваха добрите сделки и изпълнените обещания. А на него понякога му липсваше просто начинът, по който баща му се смееше, когато нещо истински го развеселеше.

— Тогава трябва да разказваш и първото — каза той.

— Кое?

— Как са се радвали.

Селдорал го погледна продължително.

— Да — отвърна. — И него.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Пясъкът постепенно беше покрил част от пода. Амин премести меха и торбата върху по-висок камък, после изтръска края на наметалото си. Селдорал го наблюдаваше с любопитство, което вече не изглеждаше едностранно.

— Търговец ли си?

— На бижута и скъпоценни камъни.

— А днес?

Амин погледна торбата си.

— Днес се опитвам да остана на сухо място, докато мога отново да видя пътя.

Селдорал се засмя. Смехът му беше нисък, топъл и съвсем несъвместим с първия страх, който беше предизвикала сянката му.

— Това също е добро занимание.

Амин се намести по-удобно. Бурята продължаваше, но вече не броеше поривите. Вниманието му се беше прехвърлило към събеседника и към въпросите, които се множаха с всяка негова дума.

— Наричат ли те по друг начин освен Селдорал?

— Пазителят на пустинните истории.

Амин повтори названието тихо. Беше чувал да споменават пазители, както беше чувал за места, до които никой от разказвачите не можеше да му посочи сигурен път. Досега думата принадлежеше на разговорите край чужди огньове. Тук тя имаше лице, глас и длан, положена върху изтрития камък.

— Кой те е направил такъв?

Селдорал повдигна вежди.

Амин се смути.

— Не исках да прозвучи…

— Разбрах те. Боговете започнаха.

— Започнаха?

— Аз се намесих, преди да довършат.

Амин го погледна, търсейки признак, че отново се шегува. Този път Селдорал изглеждаше напълно сериозен.

— Още докато ме създаваха, имах мнение какъв трябва да бъда — продължи той. — И достатъчно нетърпение да поискам сам да участвам.

Погледът на Амин неволно се спусна към извивката край прага.

— И остана така?

— Недоизтъкан — каза Селдорал спокойно. — Това е думата.

За известно време Амин се заслуша във вятъра. Беше свикнал да мисли за създаването като за завършена работа: майсторът избира материала, обработва го и едва след това предметът напуска ръцете му. Представата, че създаваното може да възрази, преди да бъде довършено, го затрудняваше.

— Разгневиха ли се?

Селдорал прокара пръсти през косата си, освобождавайки я от полепналия пясък.

— Не престанаха да ме обичат.

Когато Селдорал изрече тези думи, вятърът развя дългата му коса и по лицето му премина лека тъга. Амин я забеляза, но не побърза да попита. Изчака събеседникът му сам да продължи.

— Божествата обичат да тъкат — каза Селдорал. — Но дори те са познавали желанието да имат нещо, което още не им е било дадено. Светлата богиня дълго плачела, защото нямала деца, а Тъмният бог я утешавал. От сълзите ѝ се родила Ниандел.

Амин се наведе леко напред, за да чува по-добре през шума.

— Пазителка?

— Красива жена с прозрачни очи, родена от самия Син оазис. В нея има нещо от водата му, дори когато стои неподвижно и те слуша.

Селдорал замълча. Погледът му остана насочен навън, но Амин имаше чувството, че вече не наблюдава бурята.

— Ако можех, щях да я обичам и да бъда с нея — добави той. — Но ние, пазителите, сме създадени да даваме любовта и знанието си на хората.

Амин се загледа в ръката му, положена върху прага. Допреди малко се беше опитвал да разбере необикновеното му тяло, възрастта и способността да чува пясъците. Сега разпознаваше в гласа му нещо, за което не му беше нужно обяснение: желанието да останеш до някого, докато животът ти те отвежда другаде.

— Отивам натам — каза той. — Към Синия оазис. Искам да намеря една истина.

Селдорал се обърна към него. Вниманието в погледа му накара Амин да се изправи малко повече.

— Тогава внимавай какво се надяваш да чуеш. Някои остават край Оазиса и с телата си.

Амин задържа дъха си.

— Умират там?

— Мардик де Грас остана. Научи истината за любимата си Алгаронд, за рода ѝ и проклятието му.

Амин познаваше тези имена от разказа на Ищар. Но тя му беше говорила за началото на любовта им. Сега за първи път чуваше къде е завършил пътят на Мардик.

— Истината ли го уби?

— Ще ти разкажа за него — отвърна пазителят. — Трябва да знаеш какво е носил със себе си, когато е стигнал дотам.

Отвън пясъкът се удари в стената и се посипа през процепа над входа. Амин премести меха по-близо до себе си, без да откъсва очи от Селдорал.

— Синият оазис е и болка — продължи той. — Но там тя винаги е споделена с Ниандел. Когато застанеш пред нея, има кой да чуе онова, което досега си носил сам.

Амин сведе поглед. Беше мислил за края на пътуването си като за отговор, след който ще знае какво да направи. Рядко си позволяваше да се пита как ще живее с наученото, ако то не му донесе облекчението, на което се надяваше.

Селдорал му остави време, преди отново да заговори.

— След създаването на Оазиса и Ниандел Светлата богиня родила близнаци — Меланир и Надит. Те приели различни форми, а по-късно изгубили любимите си артефакти. Живи вещи, които не принадлежат на човешкия свят.

Амин бавно повдигна глава.

— Какви вещи?

— Не дочух. Пясъците мълчаха за това.

Пръстите на Амин се свиха върху наметалото. Спомни си Жиран и думите му, че камъкът не принадлежи на този свят. Беше ги връщал в ума си много пъти, опитвайки се да реши дали са предупреждение, или обяснение, което тогава не е могъл да разбере.

Сега чуваше нещо, което се доближаваше до тях.

Пъхна ръка под дрехата си и извади обсидиана. Задържа го ниско над коленете, така че мътната светлина от входа да докосне повърхността му. Познаваше тежестта, ръбовете и начина, по който лягаше в дланта. Беше търговец на камъни, а този продължаваше да го поставя в положението на човек, който не знае какво държи.

Дали беше един от изгубените артефакти?

Не разполагаше с нищо, което да го докаже. Дори Селдорал не беше чул как изглеждат.

Амин остави въпроса неизречен и затвори пръсти около камъка.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Селдорал се намести край прага. Дългото му тяло се изви по пясъка с лекота, която отново напомни на Амин колко чуждо на човешкия живот е съществото пред него. И все пак тъгата по лицето му беше останала по-ясно в паметта му от всичко необикновено във външността.

— Сам ли пътуваш винаги? — попита Амин.

— Обичам свободата си. Понякога натежава, но има моменти, когато споделям времето и знанието си с хората. Обичам ги много.

Той се усмихна и този път в усмивката му имаше топлота, която постепенно промени цялото му изражение.

— Има едно момиче, Лимсея. Тя ми е най-любимото човешко същество. Почти сестра.

Амин се заслуша. След божествата, изгубените артефакти и човека, останал край Оазиса, това име беше дошло с необичайна нежност.

— Тя също ли е чувала пясъците?

— Знае истории почти колкото мен. За гласа ѝ се говореше, че е създаден от божествата. Ако я беше чул да пее, щеше да разбереш защо хората го казваха.

— Вече не пее?

Селдорал поклати глава.

— Отказа се от гласа си. Жена, изтъкана от музика, сама избра да остане без него.

Амин погледна към отвора. Бурята продължаваше да изпълва всяко мълчание между тях, а той се опита да си представи какво би накарало човек да се раздели с нещо толкова свое.

— Защо?

— Това е нейна история — каза Селдорал. — Когато говорим за нечий избор, лесно е да назовем какво е изгубил и да пропуснем онова, заради което го е направил.

Амин се замисли за думите му. В собствената му работа стойността почти винаги можеше да бъде обсъдена, оспорена и накрая изразена в цена. Тук слушаше за загуби, които не позволяваха подобна сметка.

Селдорал погледна затворената му длан.

— Тя знае много истории. Ти също носиш повече, отколкото си разказал.

Амин застина.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че чуваш камъка в ръката си.

Той неволно разтвори пръсти. Обсидианът лежеше неподвижно върху кожата му, а сърцето му заби по-бързо. Досега сам беше избирал колко да покаже на непознатия. Изведнъж разбра, че поне част от скритото е било видимо през цялото време.

— Знаеш ли какво е?

Селдорал се вгледа в камъка.

— Знам, че това, което достига до теб, е опасно знание за човек. Не принадлежи на човешкия свят. Но не мога да ти кажа чий е този предмет и как е стигнал до ръката ти.

Амин изчака, надявайки се да чуе още.

— Явно е тук отдавна — добави Селдорал. — За идването му песъчинките мълчат.

Разочарованието дойде толкова бързо, че Амин се засрами от него. Пред него стоеше същество, което пазеше безброй истории, а той вече беше започнал да очаква, че непременно ще получи и своя отговор.

Прибра камъка под дрехата си.

Думите на Жиран останаха в съзнанието му, този път до имената на близнаците и разказа за изгубените вещи. Между тях имаше връзка, която искаше да намери, но желанието не я правеше доказана.

— Лимсея знае ли за такива неща? — попита той.

— Лимсея знае какво означава да живееш с избора си — отвърна Селдорал. — Смела човешка жена. Не бях срещал такава след Алгаронд.

Името се появяваше отново. Амин си спомни Мардик де Грас и тялото, останало край Оазиса.

— Алгаронд… Ищар ми е разказвала за нея.

— Същата. Ще ти разкажа за нея.

Селдорал отмести косата от лицето си. Отвън бурята се виеше между останките, но в движенията му имаше спокойствие, което постепенно се предаваше и на Амин. Вече не следеше всяка извивка на змийското тяло и не преценяваше разстоянието до изхода.

— Радвам се, че си тук и ме слушаш — каза пазителят. — Това е ценно за мен.

Амин го погледна изненадано. Досега беше мислил предимно за собствените си въпроси и за всичко, което би могъл да научи. Не му беше хрумнало, че съществото, прекосяващо бурите, също може да има нужда от някого, който да остане до него.

Премести торбата под лакътя си и се настани по-удобно.

— Разкажи ми за Алгаронд.

Селдорал кимна.

— За нея, за Мардик и за дъщеря им Мандин. Има много за разказване, преди да стигнем до онова, което ги е отнело един от друг.

Амин погледна за миг към пясъка, който продължаваше да се натрупва край прага, после върна вниманието си към него.

— Слушам те.

Преди пазителят да продължи, Амин се наведе към плоския камък с оставения стих. Почисти пясъка от плитките знаци с крайчеца на плата си.

— Някой е оставил тези думи за следващия пътник — каза той. — За човека не знам нищо, но до мен са стигнали няколко негови реда.

— Понякога и толкова не остава — отвърна Селдорал.

Амин вдигна поглед.

— Тогава ми разкажи и как са живели. Не искам да ги запомня само с края им.

Пазителят го погледна с едва доловима нежност.

— Ще започна от Алгаронд. Без нея няма да разбереш пътя на Мандин.

Амин придърпа торбата под лакътя си и се облегна на здравата част от зида.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

— Алгаронд била на тринадесет години, когато станала жрица — започна Селдорал. — На тази възраст човек още има нужда някой да го води, а при нея вече идвали хора, които очаквали да им посочи пътя.

Амин се размърда върху наметалото. На тринадесет беше получил първата си голяма поръчка и беше тръгнал към Миреон с усещането, че трябва да оправдае доверието на баща си. Помнеше колко внимателно проверяваше товара и колко се страхуваше да не сгреши. Опита се да си представи същата възраст, но с човешки надежди вместо вързопи със стока.

— Кой я е подготвил за това?

— Баща ѝ. Майка ѝ починала при раждането и той я отгледал сам.

Селдорал премести ръката си от прага. Под златната гривна се показаха тъмните линии на татуировките му.

— Познаваш баща ѝ като Неизвестния тъкач.

Амин повдигна очи.

— Това име ли е?

— Така е останал в разказите. Дошъл от друга времева нишка и носел знание, което хората тук не притежавали.

Амин се опита да побере чутото сред онова, което вече знаеше за света. Беше срещал чужденци, чиито езици не разбираше, виждал беше вещи с непознато предназначение и знаци, които никой от спътниците му не можеше да разчете. Но всички те идваха от земи, до които поне някой беше пътувал.

— От друго време?

— От друга нишка — повтори Селдорал. — Не бих ти посочил посока, в която да тръгнеш, за да стигнеш до нея.

Амин кимна бавно. Остави въпроса отворен, както беше оставял непознати места върху картите си, когато разказите на пътниците не стигаха, за да ги отбележи точно.

— А дъщеря му?

— Тя се родила тук. И загубила майка си, преди да може да я запомни.

Селдорал замълча за миг.

— Баща ѝ се обърнал към Светлата богиня. Поискал закрила за детето и вплел част от собствената си душа в древна сребърна коприна. Така създал Печата, който останал свързан с рода на Алгаронд.

Амин несъзнателно докосна малкото златно бижу под дрехата си. От баща му бяха останали вещи, чиито стойности познаваше, и спомени, които не би разменил за нищо. Опита се да си представи човек, готов да остави в създаденото за дъщеря си самия себе си.

— За да продължи да я пази?

— Това искал.

Отговорът беше тих. Амин чу в него разликата между желанието на един баща и всичко, което впоследствие можеше да се случи с детето му.

— Запомни Печата — продължи Селдорал. — Той ще премине през ръцете на хората, за които ще ти разкажа.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Докато пазителят говореше, Амин постепенно започна да си представя храма.

Изграден от човешки ръце и посветен на Светлата богиня, той събирал хора от близки и далечни земи. Някои пристигали с болни деца, други носели собственото си страдание или въпрос, с който не можели повече да останат сами. Пред тях излизала млада жена в бяло и сребро, с прибрана сламеноруса коса и поглед, който ги карал да довършат признанието си дори когато се срамували от него.

— Казвали, че в очите ѝ човек вижда душата си — продължи Селдорал. — Били толкова светли и сини, че на някои им се струвало, че през тях ги гледа самата богиня.

— А тя какво казвала?

Селдорал се усмихна едва забележимо.

— Изслушвала ги.

В разказа му Алгаронд постепенно придоби черти отвъд красотата, за която се говорело по пътищата. Била дисциплинирана и строга, внимателна към думите и още по-внимателна към причините, които карали хората да ги изричат. Подбирала момичетата, които щели да продължат служението след нея — едни заради потеклото им, други заради силната им вяра.

Наричали я духовна дъщеря на Светлата богиня. За мнозина това било достатъчно, за да ѝ поверят надеждата си.

— Вярвали, че може да ги излекува — каза Селдорал. — Някои действително си тръгвали по-добре, отколкото били дошли.

Амин погледна към ръцете си.

— Сигурно е било трудно да посрещаш всички.

— Било е. Особено онези, които очаквали обещание.

Той си спомни колко пъти беше виждал човек да се вкопчва в уверение, дадено твърде лесно. На пазара подобна дума можеше да струва кесия с монети. При болното дете или умиращия съпруг цената беше друга.

— А имала ли е на кого да каже собствените си тревоги?

Селдорал се загледа в него.

— Вечер заставала пред огледалото си, запалвала свещ и говорела на богинята. Вярвала, че тя чува мислите ѝ и познава страховете, които през деня успявала да скрие.

Амин си представи тиха стая след стъпките на последния посетител. Светлата коса, освободена от сребърната фиба, малкото пламъче и лицето в огледалото, от което вече никой не очаква увереност.

— Искала ли е този живот?

— Отдавала му се е с цялото си сърце. Но искала и семейство.

Селдорал прокара пръст по изтрития камък.

— Страхувала се да се влюби. И го желаела.

Амин вдигна поглед. Това противоречие му беше по-разбираемо от другата времева нишка и от душата, вплетена в коприна.

— Тогава срещнала Мардик?

— На двадесет и три години.

Амин познаваше началото на тази история. Беше го чул в тъкачницата на Ищар, сред мириса на прежда и тихото движение на пръстите ѝ по плата. Сега, докато слушаше Селдорал, си спомни колко дълго бе чакала тя, преди да произнесе името на Алгаронд.

Тогава не беше разбрал цялата тежест на това колебание.

Понякога съдбата не започва с гръм, война или проклятие. Започва с един поглед, с една дума, с човек, който влиза в живота ти и тихо променя посоката на всичко, което си мислил, че знаеш за себе си.

За Алгаронд този човек беше дошъл с керван.

— Ищар ми разказа за първата им среща — каза Амин. — За вечерта в храма. Мардик говорил за далечни земи, а тя слушала така, сякаш за първи път някой отварял прозорец пред нея.

Селдорал кимна.

— Тя познавала хората, които пристигали при нея. Болките им, молбите им, онова, от което се страхували. А той ѝ разказвал как живеят, когато има за какво да се радват.

Амин си представи младата жрица сред белите колони. През деня хората търсели в очите ѝ волята на богинята. Вечерта един пътешественик я погледнал и видял жена, която иска да чуе още една история.

В паметта му изплуваха думите на Мардик, предадени от Ищар:

„Човек не принадлежи само на мястото, където е роден. Понякога принадлежи и на онова, към което душата му тръгва.“

После дошла нощта в храмовия двор. Полумесецът над Самарканд, тихите стъпки на търговеца и въпросът, който Алгаронд му задала:

— От какво се страхувате?

Мардик, който умеел да говори с непознати и да намира път през чужди земи, този път се забавил с отговора.

— От това да намеря нещо, заради което бих спрял.

Амин раздвижи пръсти върху коляното си.

— Той е знаел още тогава.

— Достатъчно, за да остане — отвърна Селдорал.

Навън вятърът затрупваше прага. За миг Амин си помисли колко лесно се разказва човешкият живот, когато краят му вече е известен. Срещнали се. Обикнали се. Осъдили ги. Между тези думи обаче имало дни, през които двамата още не знаели какво ги чака.

Алгаронд сигурно очаквала следващото му идване. Мардик имал причина да се върне по същата улица, да погледне към същия прозорец. Имало разговори, след които човек трудно заспива, и утрини, в които най-обикновеното нещо изглежда променено.

Амин не искаше да прескочи всичко това.

— Разкажи ми още за тях, преди да стигнеш до края.

Селдорал го погледна внимателно. Косата му се раздвижи от въздуха, който проникваше през пролуките.

— Тя започнала да се усмихва по-често — каза той. — А той, който винаги имал накъде да тръгне, започнал да отлага заминаването си.

Амин сведе глава. Тези две неща му бяха достатъчни, за да ги почувства близки.

Но в колонадата имало и други очи.

Ищар ги видяла заедно. Чула смеха, който Алгаронд едва успявала да сдържи, и несигурността в гласа на човек, когото пътищата не плашели. По-късно завистта щяла да получи думи и да намери пред кого да ги изрече. В онази първа вечер била само болезнен въпрос, който тъкачката отнесла със себе си:

Защо отново Алгаронд?

Амин си спомни ръцете на Ищар над стана. Докато му разказваше, те продължаваха да работят. Сега разбираше защо погледът ѝ толкова често се връщаше към тях.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

За Мардик Селдорал заговори с усмивка.

Описа тъмната му вълниста коса, късата брада и откритото лице на човек, който лесно започвал разговор, но умеел и да замълчи, когато другият има какво да каже. Бил свободен търговец, израснал сред хора, за които заминаването било част от живота. Прекосявал пустини, планини и морета, събирал приятелства и помнел обещанията си дълго след като пътят го отдалечал от онези, на които ги бил дал.

Амин слушаше с особено внимание. В този човек имаше нещо близко до света, който познаваше.

— С какво търгувал?

— Носел стоки от различни земи, но когато разказвал за пътуванията си, най-често си спомнял хората. Кой го приел в дома си, с кого споделил храната си, на кого обещал да занесе нещо при следващото идване.

— И винаги ли се връщал?

— Стараел се.

Амин прие отговора. Всеки, който беше пътувал достатъчно, знаеше колко много може да застане между обещанието и завръщането.

Селдорал продължи да разказва, а в представата на Амин около Мардик се появиха товарите, картата, прибирана след поредния преход, и малките дарове, пазени за приятели. Човекът обичал свободата си, но не я разбирал като право да забравя останалите.

Амин си спомни молбата си да чуе как са живели тези хора. Селдорал я беше запомнил. Около Мардик вече имаше приятели, обещания и недовършени пътувания; имаше живот, който не се побираше в края му край Оазиса.

Жената, към която се обръщали с молитви, слушала за пътища, за пазари и далечни брегове. Мардик носел със себе си свят, който продължавал отвъд храмовите стъпала. А пред него стояла жена, чиято строгост не успявала напълно да скрие любопитството ѝ към този свят.

— Обикнали се — каза Селдорал. — Взаимно. Алгаронд знаела какво означава служението ѝ и колко много очакват от нея. Любовта не я накарала да забрави това.

— Но избрала него.

— Избрала да го обича.

Разликата задържа Амин.

Беше лесно да си представи избора като миг, в който човек поема по единия от два пътя и оставя всичко останало зад себе си. Докато слушаше за Алгаронд, разбираше колко малко прилича на това животът. Тя продължавала да носи вярата си, служението, доверието на хората и обичта към Мардик в едно и също сърце.

— А богинята? — попита той.

Селдорал не отговори веднага.

— Помниш ли какво ти казах за собственото си създаване?

Амин кимна.

Боговете не били престанали да го обичат.

Погледът му се върна към лицето на пазителя, но той вече продължаваше разказа.

— После Алгаронд разбрала, че ще има дете.

За миг Амин си представи младата жена пред огледалото, този път с ръка върху корема. Желанието за семейство вече имало бъдеще, което растяло в нея, и страхът не можел да отнеме радостта от него.

— Мандин — каза той.

Селдорал кимна. Името промени изражението му.

— Единственото им дете.

Вятърът отвън отслабна за няколко мига и в настъпилата тишина Амин чу как камилата размества товара край стената. Не стана. Слушаше за раждането на момичето, за младата майка и за мъжа, който вече имал към кого да се връща.

В разказа на Селдорал Мандин още била бебе, побиращо се в ръцете на Алгаронд. Нямала представа за храма, за Печата или за очакванията към жената, която я държала. Познавала топлината ѝ и се успокоявала близо до нея.

Амин усети как гърлото му се стяга. Знаеше, че историята води към загуба, но за кратко му се прииска Селдорал да остане при този миг.

— Тя е получила семейството, което е искала — каза тихо.

— Получила го е.

По лицето на пазителя отново премина онази тъга, която Амин вече се беше научил да разпознава.

— Но хората, които я почитали като жрица, трябвало да я приемат и като майка.

Амин погледна към прага. Преди малко беше слушал как божествата утешават скръбта си по деца. Сега пред него стоеше историята на жена, която най-после държала своето.

— Какво направили? — попита.

Селдорал прибра ръката си от студения камък.

— Осъдили я.

— И я изгорили — продължи Селдорал. — После предали праха ѝ на Мардик.

Амин остана неподвижен. Отвън пясъкът стържеше по камъка, а някъде зад стената камилата размести крака.

— След като родила Мандин?

— Да.

Търговецът прекара длан по лицето си. Беше слушал за смърт по пътищата, за болести и нападнати кервани. Тук хората имали време да помислят. Можели да погледнат младата майка, да видят детето ѝ и да променят решението си.

— Ищар казала за бременността — произнесе той.

— Тя съобщила на висшите в храма.

Името остана между тях.

Амин отново видя тъкачницата. Ищар пред стана, платът под пръстите ѝ, мълчанието преди разказа. Беше стоял срещу жена, която познавала Алгаронд жива и носела отговорност за онова, което ѝ се случило.

— После изтъкала дрехата на Мандин — каза той.

— Да. Дрехата, която предала на Мардик. 

Амин погледна ръцете си. Опитваше се да побере в мисълта си едновременно доноса и тъкането за детето. Колко внимателно трябва да прокараш нишката, когато знаеш кого си лишил от възможността сам да облече дъщеря си?

Той не попита дали Ищар се разкайвала. Помнеше гласа ѝ.

— А бащата на Алгаронд? Неизвестният тъкач?

Селдорал се облегна на каменната стена.

— При раждането на Мандин, още преди смъртта на Алгаронд, добавил звездата към Печата. Тогава душата му се вплела изцяло в него и той изчезнал от времевата нишка.

Амин си спомни символа: полумесецът и звездата. Досега го беше свързвал с любовта на Алгаронд и Мардик, с избора им да останат един до друг. Сега към него се прибавяше и баща, който вложил всичко останало от себе си в онова, което щяло да продължи с рода му.

— Изчезнал?

— От нишката — отвърна Селдорал. — Душата му останала в печата.

Амин докосна малкия златен кинжал на гърдите си. Баща му беше оставил вещ, която можеше да носи. Неизвестният тъкач бил оставил себе си.

— Но нали печатът е трябвало да ги пази?

Селдорал замълча за кратко.

— Уговорката със Светлата богиня носела и проклятие. Тъкачът бил дошъл от друга нишка. В съдбата на рода останало условието всяко първородно момиче да умира, без да надживее възрастта, на която Мандин родила. Някои можели да загинат много по-рано. Проклятието не им обещавало дори тези години.

Амин повдигна глава.

— Значи още преди кражбата…

— Да. Кражбата променила проклятието. То вече съществувало.

Това беше разликата, която досега му убягваше. Беше виждал отделни образи, чувал разкази от хора, всеки от които държеше своята част от миналото. Сега нишките се срещаха, но от това историята не ставаше по-лека.

Спомни си люлката от съня. Спящото момиченце, протегнатата ръка и мига на колебание, преди чуждото да бъде взето.

— Детето, от което откраднали копринената дреха… Йестал?

— Дъщерята на Мандин.

Амин затвори очи. Вече знаеше името ѝ. Това променяше спомена за съня: в люлката лежеше дете с майка, с род, с живот, който още не беше започнало да опознава.

— Първият крадец бил от Рода на Розовите тъкачи — продължи Селдорал. — От рода на Лейла. Когато отнел дрехата, последиците свързали двете семейства.

— А тя трябва да прекъсне проклятието.

— Чрез възстановяването на нарушеното. Онова, което е било отнето, трябва да се върне при рода на Алгаронд.

Амин си спомни Лейла край водата. Тогава тъгата ѝ му се струваше по-стара от самата нея. Сега разбираше колко чужди решения стояли зад нея.

Спомни си и майка си в деня, когато ѝ подари първата копринена дреха. Шара я докосваше предпазливо, а после се разплака от радост. За този подарък беше работил с желание. Беше искал да ѝ даде нещо красиво след годините, в които тя се отказваше от толкова много заради него.

Същият плат можеше да бъде подарък или кражба. Разликата се побираше в човешката ръка, която го подаваше или отнемаше.

— Мислил съм за онзи човек — каза Амин. — За Първия. Опитвах се да разбера какво е искал толкова силно, че е посегнал към люлката.

— И разбра ли?

— Мога да разбера желанието му. Постъпката остава негова.

Селдорал го остави да помълчи.

После Амин погледна към него.

— Но Мардик още не е знаел всичко това.

— Не. Когато напуснал храма, носел Мандин и урната с праха на майка ѝ. Скръбта го разболяла. Тръгнал бързо, защото не можел да остане там.

Амин си представи ръцете му. Дете, което трябва да бъде придържано внимателно, и съд, който не бива да изпуснеш. Преди това Мардик бил пътувал със стоки, избирал какво да вземе и какво да остави за следващия керван. Сега носел семейството си по начин, за който никой човек не е подготвен.

Мандин била жива. Трябвало да бъде нахранена, стоплена, успокоена. Той трябвало да продължи да прави всичко необходимо, докато скръбта го лишавала от сили.

— Към Синия оазис? — попита Амин.

— Искал да узнае защо са убили любимата му. Какво се крие зад присъдата, зад рода ѝ, зад проклятието.

Амин погледна към входа. Самият той беше тръгнал да търси истина и допреди този разговор си представяше узнаването ѝ като край на тревогата.

Мардик също се бил надявал на отговор.

— Разкажи ми какво станало с Мандин по пътя — помоли той. — Преди да стигнем до оазиса.

Селдорал се наведе леко напред.

— За това трябва да ти разкажа за хората в пустинята. За онези, които приели детето.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

— Хората в пустинята познавали Мардик — започна Селдорал. — Пътищата му го отвеждали при тях и преди. Но този път пристигнал без обичайните истории, с които карал всички да се събират около него.

Амин погледна събеседника си. Пазителят беше свел очи към пясъка между камъните на пода. Прокара пръсти през него и остави зрънцата да се изсипят от дланта му.

— Носел дъщеря си. Тя била още толкова малка, че животът ѝ зависел от всяка чужда грижа. Преди да продължи към Синия оазис, трябвало да намери сигурно място за нея.

— Знаел ли е, че няма да се върне?

— Мислел, че ще се върне — отвърна Селдорал. — Искал да узнае защо са му отнели Алгаронд. Вярвал, че ще получи отговора и после ще прибере детето си.

Амин сведе поглед. Разбираше тази надежда — първо да направиш онова, което не ти позволява да спиш, а след това да се върнеш към живота, оставен да те чака.

Само че Мандин не можела да чака. Тя трябвало да бъде нахранена още същата вечер, стоплена през нощта, успокоена, когато заплаче.

— Приели я — каза Селдорал. — Сред племената Мандин получила дом. Отраснала като тяхна принцеса, под закрилата на Рошар Сиван.

— Пустинния вожд?

— Да. Той я отгледал редом със сина си Ардашир.

Селдорал се усмихна едва забележимо.

— Рошар познавал начина, по който се хранела, изражението ѝ, когато нещо я разсмеело, стъпките ѝ още преди да се покаже пред него. Виждал я как расте. Знаел онези малки неща, които никога не влизат в родословията, а заемат целия живот на един баща.

Амин докосна златния кинжал на гърдите си. Спомни си как баща му разпознаваше кога е уморен, дори когато момчето упорито настояваше, че може да продължи с работата. Понякога Фейх просто прибираше стоката по-рано, без да обяснява защо.

— Станал ѝ баща — каза тихо.

— Бащата, който Мардик не успял да бъде.

Думите натежаха между тях.

— Но Мардик я обичал.

— Обичал я. И тръгнал с намерението да се върне. Докато търсел отговор, друг човек бил до дъщеря му всеки ден.

Амин се замисли за пътищата, които сам беше избирал, за майка си в Самарканд и за обещанията да се прибере. Човек лесно говореше за завръщането като за нещо сигурно.

— При оазиса ли завършил животът му?

— Там узнал истината за Алгаронд, за рода ѝ и проклятието. Ниандел била при него.

Гласът на Селдорал омекна при името ѝ. Амин забеляза това, но не прекъсна разказа.

— Мандин останала сред хората, които я обичали — продължи пазителят. — С Ардашир израснали заедно пред очите на Рошар. Познавали се още преди да разберат какво означава да обичаш човека, когото си свикнал да виждаш всеки ден.

Амин се облегна на стената.

За първи път от началото на тази история си представи Мандин извън нечии ръце. Виждаше момиче, което върви само, избира къде да седне, обръща глава към познат глас. Имало е години, през които тя е живяла, без да знае как някой ден непознати ще произнасят името ѝ със съжаление.

— Ардашир бил първата ѝ любов — каза Селдорал. — Младият пустинен вожд станал и първият ѝ съпруг. За Рошар тя вече била негово дете много преди този брак.

— Значи е имала щастливи години.

— Имала е.

Амин затвори очи за миг. Искаше да задържи това, преди разказът отново да го отведе към загуба.

Навън бурята се усили. Пясъкът зашумя по камъка и от пролуката над тях се посипа прах. Селдорал изчака, докато Амин премести торбата си на по-защитено място.

— После нападнали племето — продължи той. — Ардашир загинал. Рошар видял как убиват хората му.

Амин вдигна поглед.

— Оцелял след това?

— Останал жив, но изпаднал в кома. Не можел да отговори, да повика някого, да разкаже какво е видял.

Пазителят прокара длан по косата си. Този път движението му изглеждаше уморено.

— Ниандел минала покрай него първа.

Амин си спомни думите за болката, която при нея можела да бъде споделена.

— Помогнала му?

— Положила ръка върху челото му, за да облекчи онова, което измъчвало ума и сърцето му. И плакала дълго. Изплакала сълзите, които той не можел да изплаче.

Амин погледна ръцете на Селдорал. Опитваше се да си представи този тих жест сред мястото, където допреди това имало човешки гласове. Рошар лежал неподвижен, а някой останал до него достатъчно дълго, за да понесе част от преживяното.

— Тя събудила ли го е?

— Не. Минали години, преди Лимсея да стигне до него.

— Кой се е грижил за него през това време?

— Хора, които постепенно се събрали около мястото на старото племе. Изгубени пустинни воини, търговци, хора, които искали да оставят предишния си живот зад себе си. Намирали подслон там и оставали. Грижели се и за Рошар, докато той още не можел да им отговори.

Амин си представи как между останките от нечий дом отново се запалват огньове. Как пристигналият сам човек остава още една нощ, после още една, докато започне да разпознава стъпките на останалите.

— Нарекли общността „Омега“ — продължи Селдорал. — В това име събрали представата си за вълците единаци, успели да оцелеят. Всеки бил дошъл със своята загуба. Постепенно се научили да живеят заедно.

— А Рошар?

— Оставал сред тях. Когато Лимсея го видяла, бил около осемдесетгодишен.

Името върна Амин към разказа за жената, която Селдорал обичал почти като сестра.

— Помислила го за мъртъв — продължи пазителят. — Сложила вода на челото му. Тогава Рошар се събудил.

Амин не помръдна.

— И успял да говори?

— Разказал ѝ за племето си. За хората, които изгубил.

Селдорал се загледа към входа. Дългата му коса се раздвижи от проникналия въздух, но той сякаш не усети.

— Тя го изслушала. После му изпяла песен на родния си език. За живота след смъртта.

— Последната ѝ песен — досети се Амин.

Пазителят кимна.

За известно време се чуваше само бурята.

Амин беше виждал хора да пеят за монети, за празник, за да бъдат запомнени. Представи си Лимсея до стария вожд, с вода по пръстите, и гласа ѝ, който достига до човек, останал без всичко познато.

— Разбирал ли е думите?

— Гласът ѝ го успокоил.

Селдорал произнесе това с такава нежност, че Амин не попита повече. Вече разбираше малко по-добре защо тази жена означава толкова много за него.

— Записала историята му — продължи пазителят. — После потеглила към Синия оазис.

— А Рошар останал жив след заминаването ѝ?

— Жив е и сега. От онази среща са минали около десет години. Вече е близо до деветдесетте и остава на земята на племето си, сред хората на „Омега“.

Амин бавно отпусна ръце върху коленете си. За миг беше очаквал още една смърт. Вместо нея пред него се появи стар човек, който отново може да разговаря с хората около себе си.

— След събуждането си намерил място в живота им — продължи Селдорал. — Припомнил един стар обичай. Както детските дрехи на момичетата се изгаряли при първата им кръв, така дошлият за ново начало можел да изгори старите си дрехи и да получи нови.

— И ново име?

— Ако го избере. Преди ритуала Рошар пита: „Искаш ли да запазиш името си и да помниш, или не?“

Амин замълча. Помисли за собственото си име, за гласа на майка си, когато го произнася, за баща си и за хората, които го познаваха още преди първото му пътуване.

— Той запазил своето.

— За да помни племето си.

Пясъкът се плъзна по прага. Амин се загледа в него, после се върна към момичето, което Рошар беше отгледал. Нейният път се беше отделил от неговия много преди Лимсея да дойде при стария вожд.

— А Мандин? Как се озовала в Персар?

Селдорал се обърна отново към него.

— Отвели я като наложница.

Амин сви пръсти.

Допреди малко я беше виждал като принцеса сред своите, до човека, с когото е израснала. Сега трябваше да си представи как напуска този свят без право да избере посоката.

— При Фридрих ал Ришар?

— Да. Управителят, който събирал данъците. По-късно станал вторият ѝ съпруг.

Амин замълча. Селдорал не побърза да продължи.

— Обичала ли го е? — попита накрая търговецът.

— След година се влюбила в него. Той бил верен мъж и я обожавал. По-късно със същата обич приел и децата им.

— Андукал и Йестал.

— Близнаците им.

Амин прокара длан по лицето си. Мандин отново беше намерила човек, с когото да живее, след като вече беше изгубила съпруг и дом. Опита се да си представи колко време е нужно, за да започнеш отново да очакваш нечии стъпки с радост.

— Значи и там е имало щастие — каза той.

— Имало е. Запомни и него.

Търговецът кимна. Вече знаеше края, но не искаше той да погълне всичко преди себе си.

Мандин била дъщерята на Алгаронд и Мардик, детето на Рошар, първата любов на Ардашир. После обикнала Фридрих и станала майка. Всяко от тези неща ѝ принадлежало, независимо какво било записано в проклятието.

Амин се наведе и прибра меха с вода в торбата си.

— Разкажи ми за дома им в Персар — помоли той.

Селдорал се намести до стената.

— Там трябва да се върнем. Преди Райнар да посегне към дрехата на Йестал.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

— В Персар Мандин отново имала семейство — започна Селдорал. — Фридрих я обичал, а с раждането на близнаците домът им се променил. Вече имало две деца, около които се подреждал денят.

Амин слушаше, облегнат на студения камък. Опита се да си представи Мандин с децата ѝ, но в паметта му непрекъснато се връщаше люлката от съня.

— Дрехата, която Ищар изтъкала за нея… Тя ли била при Йестал?

— Не — отвърна Селдорал. — Онази дреха останала в пустинята. Според поверията на племето детските дрехи на момичето се изгаряли, когато получело първото си месечно кръвотечение и станело жена. Така изгоряла и дрехата на Мандин.

Амин се замисли. Беше свързал две различни вещи само защото и двете били от коприна и принадлежали на един род.

— А дрехите на близнаците?

— Изработил ги Родът на Розовите тъкачи.

— Родът на Лейла.

Селдорал кимна.

— Дрехата на Андукал била предадена на Фридрих малко преди градът да въстане. Той успял да я получи, но загинал, преди да защити сина си.

Амин повдигна поглед.

— Значи тя вече била при детето?

— До него. Още не била облечена.

Търговецът се наведе напред. За първи път започваше да различава ясно двете дрехи и съдбите, които минавали през тях.

— А тази на Йестал?

— Била готова. Райнар я откраднал.

Вятърът се удари в стената с такава сила, че от пролуката над тях се посипа прах. Амин прикри очите си с ръка. Когато отново погледна Селдорал, пазителят чакаше неподвижно.

— Тогава се задействало проклятието — продължи той. — Камъните паднали върху Мандин и Йестал.

Амин бавно отпусна ръката си.

— Веднага след кражбата?

— Веднага.

Тишината между тях се изпълни с шума на бурята.

Амин отново видя протегнатата ръка от съня си. Мига на колебание, през който Райнар все още можел да се откаже. Дотогава търговецът беше мислил за последствията като за нещо, което се разгръща бавно през годините. Сега разбираше, че някъде, докато чуждите пръсти стискали коприната, една майка вече се опитвала да спаси детето си.

— Мандин държала Йестал в ръцете си — каза Селдорал. — Опитала да я защити. Загинали заедно.

Амин сведе глава. Не попита как е стояла, нито дали е имала време да извика. Достатъчно ясно си представяше движението, с което една майка притиска бебето към себе си и се навежда над него.

Беше слушал за Мандин като за дете, поверено на чужди грижи. После като за момиче, израснало пред очите на Рошар, за любимата на Ардашир и съпругата на Фридрих. Последният ѝ жест събираше целия този живот в опит да запази друг.

Амин си помисли за Рошар, останал далеч от нея. Годините, през които я беше отглеждал, не можеха да я защитят от рухналите камъни. Но сега, когато знаеше, че старият вожд още е жив, търговецът разбираше и друго: имаше човек, който помнеше гласа ѝ отпреди всички тези загуби.

Амин остана неподвижен, докато не усети болка в пръстите си. Беше стиснал ръба на торбата прекалено силно.

— А Андукал?

— Един воин го спасил от руините. Шур Зидан.

Търговецът повтори името наум.

— Той намерил и дрехата?

— Била до детето. Шур Зидан му я облякъл.

Амин си представи ръцете на воина, които изваждат живото момче и го обличат сред останките от дома му. Бащата бил успял да донесе дрехата. Друг човек извършил онова, за което на него не му останало време.

— Шур Зидан ли го отгледал?

— Не. По-късно Зия Нирал и Селиха Нирал го приели за свой син.

Амин пое дълбоко въздух. Отново се появяваха хора, които поемат чуждо дете и остават до него. Без тях разказът щеше да завърши сред рухналите стени.

— Значи Андукал е жив.

— Жив е.

Амин се изправи леко. Още един човек от разказа беше жив.

Синът на Мандин съществуваше в същия свят, през който той пътуваше. Някъде имаше мъж, който можеше да отвори врата, да произнесе името си и да го погледне, без да подозира колко от миналото му носи непознатият срещу него.

Амин погледна към входа. Светлината отвън беше мътна, а очертанието на камилата му се губеше зад носещия се пясък.

Андукал беше братът на детето от съня. Внукът на Алгаронд и Мардик. А Лейла принадлежеше към рода на човека, отнел дрехата на сестра му.

— Тя не е посегнала към нищо — каза той. — Лейла.

— Знам.

— И Андукал не е избирал това.

Селдорал остана неподвижен.

Амин усети гняв, който нямаше към кого да насочи. Не можеше да върне ръката на Райнар, да спре доноса на Ищар или да изведе Мандин от дома ѝ. Пред него оставаха хората, които още живееха с последиците.

— Разбирам защо отнетото трябва да се върне — продължи той. — Но защо онези, които са останали, трябва да плащат за всичко?

— Запази този въпрос — отвърна Селдорал. — Ще ти е нужен, когато стигнеш до истината.

Амин докосна обсидиана през дрехата си. Камъкът мълчеше.

Пред очите му изплува веселото лице на Жиран. Спомни си как то беше помръкнало, когато старецът каза, че камъкът не принадлежи на човешкия свят — така, както самият той не принадлежал на заможния си род. После Жиран се беше разсмял и разклатил сивата си коса, сякаш с това движение можеше да прогони спомена за изоставеното.

Тогава Амин беше приел смеха му като покана да не пита повече.

Сега се чудеше какво е струвал.

Познаваше торбата на Жиран, странните му вещи, лекотата, с която подхвърляше думи и оставяше събеседника си да търси смисъла им. За онова, което беше напуснал, можеше само да предполага.

Пръстите му останаха върху камъка. Думите за изгубените божествени артефакти се върнаха в съзнанието му, но не намериха сигурно място сред останалото. Селдорал беше казал къде свършва знанието му. Амин щеше да запази подозрението за себе си, докато не открие нещо повече от прилика между два разказа.

— А Ищар още тъче — каза той.

— Ти си я видял.

Амин кимна. Вече не можеше да си спомни тъкачницата, без да види зад нея Алгаронд, Мандин и Йестал. Разкаянието на Ищар беше истинско, но животът на тези жени също беше бил истински. Едното не заличаваше другото.

Той извади лист и го разгъна върху коляното си. Намери принадлежностите си за писане и остана за миг загледан в празното място.

— Какво ще запишеш? — попита Селдорал.

— Имената. Не искам да ги объркам.

Започна с Шур Зидан, Зия и Селиха. Добави Рошар, после останалите, като оставяше място между тях.

— Започна от онези, които помогнали — забеляза пазителят.

— За тях по-лесно се забравя, когато човек се опитва да разбере откъде е дошло злото.

Под имената Амин написа няколко реда:

Ако остане домът без врата,
ако прахът заличи имената,
нека една протегната ръка
върне на живите пътя нататък.

Прочете ги мълчаливо. Докато чакаше мастилото да изсъхне, отвън се надигна продължителен вой. Пясъците сякаш не можеха повече да понасят тежестта на онова, което пазеха, и искаха вятърът да го отнесе далеч от тях.

Селдорал докосна леко бижуто на врата си и обърна глава към входа.

Амин забеляза промяната в него. Пазителят познаваше всеки миг от бурите; нещо в движението на въздуха му беше подсказало, че наближава времето да тръгне.

— Скоро ще заминеш — каза търговецът.

— Скоро.

Селдорал го погледна с приятелска грижа.

— Добре е, че си тук да ме слушаш. Понякога се чувствам самотен. Обичам свободата си, но и тя има последствия.

Амин остави листа върху торбата.

Беше прекарал толкова време в слушане на чужди съдби, че едва сега се замисли за онзи, който ги носеше. Селдорал можеше да тръгне с всяка буря. Това не означаваше, че някой го очаква след нея.

— Може би някой ден ще отида до Синия оазис — продължи пазителят. — Да видя Ниандел. Липсва ми.

Дългата му коса се раздвижи от проникналия въздух. Той не я прибра.

— Един неин поглед ми дава сили да продължа. Когато ме погледне така, няма обвинения, няма тъга. Има любов. Достатъчно ми е, макар че тя предимно мълчи.

Амин си спомни как беше разказал за ръката ѝ върху челото на Рошар. Сега чуваше какво означава същото присъствие за самия него.

— Тогава защо отлагаш?

Селдорал се усмихна едва забележимо.

— Умееш да задаваш неудобни въпроси.

— Ти ми каза да ги запазя.

Този път пазителят се засмя тихо. За кратко лицето му се освободи от тежестта на разказаното.

— Бъди внимателен с мълчаливите жени, Амин. С такива като Лимсея. Те знаят и чувстват много повече, отколкото показват.

Търговецът погледна написаните имена. Лимсея беше изслушала Рошар и беше записала историята му, преди да продължи. Сега той правеше същото с онова, което Селдорал му беше доверил.

— Ще има какво да я попитам, ако я срещна.

— Остави и тя да те попита нещо.

Амин внимателно сгъна изсъхналия лист и го прибра.

Отвън бурята още държеше пътя затворен. Селдорал се вслуша в нея, после отново се обърна към него. Все още имаше време.

— Разкажи ми за Лимсея — помоли Амин. — За живота ѝ, преди да стигне до Рошар.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Селдорал се усмихна, но не започна веднага. Докосна бижуто на врата си, после отпусна ръка.

— Лимсея идва от север. От Скандинавия. Носи със себе си език и песни, които звучат различно сред тези пясъци.

Амин се опита да си представи гласа ѝ. Досега беше чувал за него чрез онова, което оставял у другите — възхищение, утеха, желание да го чуят отново.

— Ти кога я срещна?

Погледът на пазителя се отмести към входа.

— Първия път, когато я видях, беше момиче, което пееше и плачеше с глас, докато свиреше на инструмент, наречен "тагелхарпа."

Амин остана неподвижен.

— На тагелхарпата?

— Да. Песента ѝ се смесваше с плача и вятъра. Продължаваше да свири, дори когато думите се губеха.

Селдорал прокара пръсти през косата си. За миг сякаш отново се вслушваше в онзи далечен глас.

— Търсеше бурите. Смяташе ги за спасение от болката си след бягството от втория си дом. По-късно ми разказа за него.

— Била е сама?

— Когато я срещнах, болката беше заела толкова много място в живота ѝ, че трудно допускаше нещо друго.

Амин погледна навън. Самият той беше побързал да намери подслон, когато бурята го настигна. Лимсея я търсела. Опита се да си представи какво трябва да носи човек в себе си, за да му се стори воят на пясъците по-поносим от тишината.

— Какво се е случило във втория ѝ дом?

Селдорал се обърна към него.

— Понякога любовта между мъж и жена завършва опасно.

Думите прозвучаха спокойно, но Амин долови колко внимателно бяха избрани.

— Това ли я е прогонило?

— Няма аз да ти разкажа тази история. Лимсея е жива. Възможно е да се срещнете и тя сама да реши какво да ти довери.

Търговецът кимна, макар любопитството му да остана.

— Аз помня мъртвите и разказвам за миналото — продължи Селдорал. — Настоящето винаги се променя. Докато ние седим тук, някой взема решение, което утре ще промени историята му. За Лимсея мога да ти разкажа онова, което сме преживели заедно. Останалото принадлежи и на нея.

Амин се замисли колко различно би звучал собственият му живот, ако някой го разкаже само чрез обсидиана. Щяха да липсват майка му, годините работа, радостта от първата добра сделка и всичко, което беше съществувало преди камъка.

— Как изглежда? — попита той.

Лицето на Селдорал се оживи.

— Червена коса, зелени очи, лунички. Гледа внимателно. Ако я срещнеш, вероятно ще го усетиш, преди да разбереш какво е забелязала у теб.

— Това може да затрудни един търговец.

— Зависи какво се опитва да продаде.

Амин се усмихна. За кратко между тях се върна лекотата от началото на срещата.

— Разбирам защо хората са говорили, че гласът ѝ е създаден от божествата — продължи пазителят. — Чувал съм го. Но тя беше тази, която избираше песента и я изпяваше. Понякога хората толкова се прехласват по дарбата, че забравят човека.

Търговецът си спомни музикантите по пазарите. Помнеше мелодии, но рядко лица. Колко пъти беше оставял монета, без да попита името на онзи, който пее?

— А после се отказала от всичко това.

— От гласа си — уточни Селдорал. — Песните и историите останали с нея. Записва ги.

Амин погледна към торбата, в която беше прибрал своя лист.

— При Рошар още е можела да пее. 

— И му изпяла последната си песен. После стигнала до Синия оазис и положила клетвата си.

— Завинаги?

Селдорал го погледна продължително.

— Това е нейна клетва, Амин. Не бива аз да определям края ѝ.

Търговецът сведе очи. Беше задал въпроса с лекотата, с която човек пита колко продължава един път. Едва след отговора усети тежестта му.

— Ако я срещна, ще помня това.

— Остави я да ти покаже как общува. И ѝ дай време.

Амин кимна. Напоследък търсеше обяснение във всяка дума, сякаш следващият непознат непременно носеше липсващата част от отговора му. Беше попитал за Лимсея с искрено любопитство, но вече мислеше какво би могъл да научи от нея.

— Ти каза, че ти е почти сестра.

Селдорал се усмихна.

— Най-близкото, с което мога да го обясня на човек.

— Тогава сигурно знае кога ти самият имаш нужда да бъдеш изслушан.

Пазителят остана за миг неподвижен.

— Знае.

Амин не добави нищо. Селдорал беше разказал за толкова загинали хора, а едва накрая беше признал собствената си самота. Може би с Лимсея не му се налагаше да чака толкова дълго.

Постепенно шумът отвън отслабна. Поривите се разредиха, песъчинките престанаха да удрят стената и през входа проникна светлина. Бурята отминаваше, оставяйки след себе си разместени дюни и затрупани следи.

Селдорал повдигна глава.

— Благодаря ти за времето, Амин. Вече мога да продължа с бурите. Чрез тях пазя паметта и я предавам нататък — за всеки случай.

— За всеки случай?

— Не се знае как ще се изтъче платът на живота и накъде ще ни изпрати. Добре е някой друг да помни онова, което знаеш.

Амин докосна торбата с написаните имена.

— Ще ги запазя.

Пазителят кимна, после добави:

— И си спомняй за Ищар. В думите ѝ има много човечност и истина, които не всеки познава.

Амин отново видя ръцете ѝ над стана.

— Трудно ми е да събера всичко, което знам за нея.

— Дай си време. Чу какво е направила. Помниш и как ти го е разказала.

Търговецът остана загледан в шева на торбата си. Нямаше да забрави нито едното.

Селдорал се изправи плавно. Дългото му тяло се раздвижи край стената, а пясъкът прошумоля под него. Амин също стана и разтри изтръпналите си пръсти.

— Възможно е да се видим отново — каза пазителят с лека тъга. — Възможно е и да не се срещнем. Но ти не спирай да търсиш отговори. Те дават свобода, макар че тя носи последствия.

Погледът му се насочи към откритото пространство отвъд подслона.

— Аз ще продължа да бъда до хората в опасните пустинни места.

— Благодаря ти, Селдорал. Вече знам какво виждам.

Амин се усмихна уморено.

— Когато бях момче, не знаех как да обясня сянката ти. Днес стоя пред теб и ми е трудно да повярвам колко малко съм знаел за света. Искам да се срещнем отново.

— В този живот или в следващия, аз съм тук. Платът на живота не спира да се тъче.

Селдорал пристъпи по-близо и го потупа по рамото. 

— Внимавай с истината при Синия оазис. Надявам се да не останеш там. Помни, че някой те чака. Това е лукс, който не всеки има.

Амин докосна малкия златен кинжал на гърдите си. Помисли за майка си, за дома в Самарканд и за всичко, към което още можеше да се върне.

— Ще помня.

Пазителят се плъзна през входа по утихналите пясъци. Навън оправи разпиляната си коса и се обърна. В очите му отново имаше веселие.

— Сега вече съм у дома. Ще продължа с бурите.

Амин остана на прага и го проследи с поглед. След всичко разказано тази усмивка го трогна повече, отколкото очакваше. Беше намерил приятел в място, където се надяваше единствено да оцелее до края на бурята.

Селдорал се отдалечаваше, а тялото му следваше извивките на пясъка с лекота. Амин гледа след него, докато очертанията му се изгубиха към хоризонта.

После провери камилата, ремъците и товара. Животното обърна глава към него и той задържа длан върху шията му. Наоколо пустинята постепенно възвръщаше тишината си.

Беше мислил, че пътува към отговор за един камък. Сега носеше имената на хора, чиито съдби се бяха преплели много преди собственото му раждане. Ищар и Жиран вече изглеждаха различни в спомените му. Лейла му беше по-близка чрез болката, която едва започваше да разбира. Някъде живееше Андукал. Някъде Лимсея записваше истории, които той още не беше чул.

Амин щеше да продължи.

Но дали щеше да има сили да приеме отговорите? И щеше ли някога да се освободи от гласовете на камъка?

Умората го връхлетя, щом се върна в подслона. Седна до стената, сложи торбата близо до себе си и затвори очи за миг. Още виждаше усмивката на Селдорал и движението му по пясъците.

Тогава ги чу.

Първо един глас, после друг. Душите в обсидиана отново се обаждаха — далечни, преплетени, настойчиви. Амин не успя да различи думите. Опита се да отвори очи, но клепачите му натежаха.

След толкова чужди животи и толкова нови имена собственото му тяло поиска покой.

Той заспа, преди да разбере кой го вика.

А далеч от притихналата пустиня Родар продължаваше своя път. Неговата история още се случваше — сред живи хора, чиито решения можеха да променят следващия му ден.