Свещените пламъци – Светлина, Тъмнина и вътрешен баланс | Лична Призма

🕯️ Свещените пламъци – светлината, тъмнината и балансът между тях

Понякога едно духовно пътуване не завършва с голямо откровение, а с нещо много по-тихо – усещането, че познаваме себе си малко по-добре.

Пътуването ми сред Свещените пламъци стигна до своя край.

Започнах тази поредица с интерес към духовна тема, която познавах само частично, а я завършвам с повече знания, няколко силни лични преживявания и по-ясно усещане за това какво от всичко срещнато по пътя действително е останало в мен.

Няма да кажа, че Пламъците са духовната тема, която ми е най-силно на сърце, защото това няма да бъде истина. Архангелите, мистичното и онези невидими пластове на човешката природа, които не могат лесно да бъдат обяснени, винаги са ме привличали повече. И все пак, докато пишех тези публикации, Пламъците постепенно престанаха да бъдат просто тема за блога и започнаха да се свързват с преживявания, практики и въпроси, които вече са били част от моя собствен път.

Не всички останаха еднакво близо до мен.

Синият и Виолетовият останаха.

Онези, към които се връщам

Най-силен и постоянен досег имам със Синия пламък. Той не дойде при мен чрез книга или статия, а ми беше предаден от Рейки мастър – близък за мен човек по душа и енергия – заедно с молитви и утвърждения.

И до днес се връщам към него естествено.

Една от най-честите ми визуализации е съвсем проста: докато съм под душа, затварям очи и си представям как синята светлина преминава през мен и отмива стари несигурности и онова, което вече не искам да нося. Не търся сложен ритуал и не се опитвам да доказвам какво точно се случва в този момент. За мен това е лично пространство, в което насочвам вниманието си към освобождаването и към усещането, че мога да продължа по-лека.

Понякога си представям и Златния пламък – винаги именно златен в моето съзнание, топъл и светъл. Използвала съм златната светлина във визуализации, когато искам да променя собственото си отношение към напрежение между мен и друг човек, като я изпращам от себе си към него с благодарност. Не за да променя човека отсреща, а за да променя начина, по който аз нося ситуацията в себе си.

Златният пламък присъства и в една от практиките, свързани с Рейки и Акашовите записи, след която помня почти незабавното спокойствие в сърцето си.

С Рубинено-златния пламък преживяването ми беше съвсем различно. Срещнах го в силна групова практика и интензивността ѝ беше такава, че след края имах нужда от време, за да се върна към обичайното си равновесие. Моето собствено усещане тогава беше, сякаш за кратко време през мен са преминали и са изгорели стари ограничения и поведенчески модели, които съм носила дълго.

А Виолетовият пламък се появи в живота ми преди години чрез Рейки практика, след която получих молитва, с която да продължа да работя самостоятелно. По-късно отново се срещнах с него в други духовни практики и постепенно той се превърна в един от пламъците, които усещам най-близки.

Ако Синият за мен носи усещането за сила и защита, Виолетовият свързвам с освобождаването от онова, което вече е изпълнило ролята си и няма нужда да продължавам да нося.

Може би точно затова тези два пламъка останаха.

Единият ми напомня да стоя изправена.

Другият – че не е необходимо да нося всичко със себе си.

От Пламъците към човека

Интересът ми към духовния свят никога не е започвал и не завършва с тази поредица. Архангелите и мистичните теми винаги са ме привличали, а образите на Ангелите и Демоните за мен имат значение и отвъд буквалното им присъствие в религиозните и езотеричните традиции.

Свързвам ги и със Светлината и Тъмнината в самия човек.

Не обичам да разделям хората на добри и лоши, защото човешката природа рядко се побира в толкова чисти категории. Един човек може да бъде изключително добър в една ситуация и да направи болезнен или разрушителен избор в друга. Затова за мен по-важни са реакциите ни в конкретните моменти и изборите, които правим чрез тях.

Те показват коя наша страна сме позволили да говори.

И колкото повече мисля за това, толкова по-малко вярвам, че целта на духовното развитие е някога да се превърнем в същества, съставени единствено от Светлина.

Светлината и Тъмнината вървят заедно

За мен Светлината и Тъмнината не са две отделни вселени, между които човек веднъж завинаги трябва да избере. Те са част от една и съща човешка цялост, в която съществуват любов и гняв, щедрост и егоизъм, смелост и страх, нежност и способност да нараняваме.

Да приемем това не означава да обявим всяка своя постъпка за правилна само защото е „част от нас“. Приемането не отменя отговорността.

Напротив.

Когато познаваме и онези свои страни, които не харесваме, вече можем да разпознаем момента, в който те се появяват, и да решим дали ще им позволим да определят поведението ни.

Това е нещо, което самата аз постепенно разбрах.

Намерих много повече вътрешен мир, когато престанах да очаквам от себе си да бъда съставена единствено от качествата, които одобрявам. Познавам силата си, но познавам и страховете си; знам колко любов мога да дам, но знам и как реагирам, когато съм наранена. Има мои страни, които обичам, и други, които не бих избрала да показвам на света, но вече не ми е необходимо да се преструвам, че вторите не съществуват.

Те също са част от мен.

Въпросът е коя част ще избера да превърна в действие.

Точно тук за мен се намира балансът – не в победата на Светлината над Тъмнината, а в съзнанието, че носим и двете и въпреки това изборът остава наш.

Какво всъщност ми дадоха Пламъците

Докато пишех тази поредица, духовната страна на личността ми се развиваше заедно с нея. Търсех информация с интерес, връщах се към преживявания, които вече съм имала, и започнах да гледам по-внимателно към практики, които преди просто са били част от пътя ми.

С времето натрупах личен опит и собствено отношение към Пламъците, но не всички станаха мои в еднаква степен. Някои останаха интересни духовни символи, други ми дадоха нова гледна точка, а към Синия и Виолетовия продължавам да усещам онази естествена близост, която не се нуждае от обяснение.

Ако обаче трябва да избера само едно нещо, което цялото това пътуване ми остави, то няма да бъде определен цвят, молитва или визуализация.

Ще бъде балансът.

Не идеалният баланс, при който никога не се ядосваме, не грешим и не се съмняваме, а онзи жив вътрешен център, към който можем да се връщаме след всичко, което ни разклаща.

Точно от такъв баланс имам нужда в душата си.

Когато пламъкът угасне

Всяка духовна практика в един момент свършва.

Музиката спира, свещта угасва, визуализацията приключва и отваряме очи, за да се върнем към хората, отношенията, конфликтите, любовта, загубите и обикновените решения на всекидневието.

И точно там според мен започва истинската проверка на всичко, което сме преживели.

Защото духовността няма особена стойност за мен, ако съществува само докато трае практиката. Тя придобива смисъл, когато след това успеем да реагираме различно в ситуация, в която преди бихме повторили стар модел; когато поставим необходимата граница, признаем собствена грешка, простим, без непременно да отворим отново затворена врата, или просто осъзнаем, че този път имаме избор.

Пламъците се оказаха още един език, чрез който да погледна към себе си.

Няма да взема всички със себе си по един и същи начин. Към Синия ще продължа да се връщам, Виолетовият ще остане близък до мен, Златният вероятно понякога ще се появява във визуализациите ми, а останалите ще запазят своето място в това пътуване и в страниците на „Лична Призма“.

Това ми е достатъчно.

Не всяко духовно учение, което срещнем, трябва да се превърне в наша житейска философия. Понякога то просто идва в точния период, показва ни нещо, оставя своята следа и ни позволява да продължим нататък с малко повече знание за света и с малко повече разбиране към самите себе си.

Аз завършвам своето пътуване сред Свещените пламъци точно така.

Не с усещането, че съм намерила всички отговори, а с повече спокойствие в собствената си цялост и с баланса, от който душата ми има нужда.

Светлината и Тъмнината ще продължат да съществуват в мен, както съществуват във всеки човек. Вече не чувствам необходимост едната да унищожи другата, защото за мен вътрешният мир се намира другаде – в способността да познаваме собствената си цялост, да поемаме отговорност за реакциите си и съзнателно да избираме какво от себе си ще превърнем в действие.

Може би точно това е светлината, която си струва да остане след последния пламък.

„Вътрешният мир не идва, когато в нас остане само Светлина, а когато приемем цялостта си и започнем съзнателно да избираме какво от нея ще дадем на света.“